Тамара Лий - Войнствена любима

Лиз-Ан рязко си пое дъх, приготви се да отрече току-що казаното от него, но Геоф й попречи, като заби ноктите си в ръката й. Лицето й се изкриви от болка, тя стисна здраво зъби и не отдели втренчения си поглед от жената. Елспет запърха с мигли, повдигна красивите си вежди и отново посвети вниманието си на Рейналф.

— Сигурно сте много богат, щом обличате слугините си в такива прекрасни дрехи — каза тя, като неприкрито кокетничеше с него.

Сър Хамил излезе напред.

— Елспет, заведи барон Уордю до стаята му. Вземи и едно от момичетата, за да се погрижи за банята му.

— Това няма да е необходимо — спокойно го прекъсна Рейналф. — Моята слугиня, Лиз-Ан, се грижи за всичките ми нужди.

Елспет повдигна вежди и няколко пъти погледна от Рейналф към Лиз-Ан. А после, с многозначителна усмивка, се обърна и започна да се изкачва по стъпалата. Геоф настъпи Лиз-Ан по крака, за да й напомни, че трябва да се държи добре, и двамата ги последваха.

— Стаята не е голяма — говореше Елспет, докато ги водеше по късия коридор, — но е с добро разположение, както можете и сам да видите, милорд.

— Чудесно — отговори кратко Рейналф.

На прага на стаята Геоф принуди Лиз-Ан да застане зад него.

— Ще изпратя гореща вода, за да напълнят ваната ви — продължи да говори Елспет. — Ако имате нужда от нещо друго, изпратете да ми кажат и аз ще направя всичко възможно, за да се чувствате добре.

Лиз-Ан стискаше здраво длани в юмруци и си мислеше, че много би искала да удари дамата по малкото носле. Следвана от Рейналф, Елспет излезе от стаята, като се усмихваше широко и поклащаше бедра. „Моите зъби поне са равни“ — помисли си Лиз-Ан, като забеляза, че долните зъби на Елспет изпъкват пред горните.

— Лиз-Ан! — Гласът на Рейналф рязко я изтръгна от мислите й.

— Какво? — войнствено отговори тя.

— Влез вътре.

Геоф я избута пред себе си, а после я преведе през прага. Разтривайки ръката си на мястото, където Геоф безмилостно я беше стискал, тя мина покрай Рейналф, като подчертано клатеше бедра, за да се подиграе на Елспет. Рейналф и Геоф си размениха погледи. Лицето на единия беше като огледално отражение на лицето на другия. Леглото беше много широко и заемаше по-голямата част от стаята. Лиз-Ан стигна до средата на стаята и твърдо реши, че ще остане там. Скръсти ръце на гърди и почака, докато Рейналф влезе и затвори вратата. Изправиха се един срещу друг като врагове. Лиз-Ан беше тази, която направи първото движение. Тя се втурна и го бутна, при което двамата залитнаха и щяха да паднат на пода, ако Рейналф не беше опрял гръб във вратата. Тя го нападна със зъби, нокти, юмруци и крака, но той успя да хване китките й с огромната си длан и да сложи край на атаката й. А после я вдигна от пода и я занесе до леглото. Сложи я да легне и натисна гърдите й с крак, за да не може да се съпротивлява.

— Веднага престани с тази враждебност! — нареди той.

Тя не му обърна внимание. Хвана крака му и се опита да го отмести, но безуспешно. Не за първи път, Рейналф бе изумен от силата й. Господи, нима никога не се уморяваше? Усмихна се горчиво. Да, беше по-ядосана от всякога. Не беше я виждал такава, а си мислеше, че вече познава най-лошата й страна. Да не би ревността да я подтикваше към тези чувства? Беше я видял как гледа Елспет. Беше видял и как й се подигра, имитирайки движенията й. Останала без въздух, Лиз-Ан прекрати борбата и легна по лице.

— Как се осмели да ме наречеш слугиня? И… и да намекнеш, че съм твоя любовница? Отречи го, ако можеш, но аз съм дама!

— Откога?

Тя го погледна злобно.

— Аз съм лейди Лиз-Ан от Пенфорк по рождение.

Той поклати глава и свали крака си от тялото й.

— Не, Лиз-Ан. Бих искал да се държеше като дама, но твоето поведение е в пълен разрез с титлата ти.

Тя седна, като си забрани утехата, която сълзите щяха да й донесат.

— Може и да не си съгласен, че съм дама. Но не съм нито твоя слугиня, нито твоя любовница.

— Не, не си — съгласи се той. — Но не забравяй, че си моя пленница. И мога да те изкарам каква ли не — слугиня, любовница, а и двете заедно.

Почукване на вратата прекрати по-нататъшните им спорове.

— Влез! — извика Рейналф.

В стаята влязоха три момичета, които носеха ведра, пълни с вода, която вдигаше пара. С очи, извърнати встрани, те изляха водата в дървената вана и побързаха да излязат. През следващите няколко минути нито Лиз-Ан, нито Рейналф проговориха, защото момичетата се върнаха още два пъти, за да напълнят ваната догоре. Рейналф им благодари, усмихна се, когато те по момичешки се изкикотиха, и твърдо тръшна вратата след тях. Без да погледне към Лиз-Ан, отиде до ваната и с гръб към нея бързо се съблече. Лиз-Ан не можеше да откъсне поглед от голото му тяло. Беше се изчервила, затова се насили и сведе поглед към сключените си в скута ръце. Онова, което пълзеше във вените й и караше кожата й да гори, не беше страх. Беше нещо друго. Нещо ново, което едва сега се събуждаше и което я плашеше повече от мисълта, че той може да я изнасили. Защо се безпокоеше толкова, и самата тя не можеше да каже. Нима той не беше нейният враг? Тя вдигна поглед едва когато чу как водата прелива извън ваната. Той се беше изцяло потопил в горещата вода. Дългата му коса беше мокра и изглеждаше по-тъмна. През следващите няколко минути той беше зает с това да се измие възможно най-добре, а дървеният му сандък беше оставен без надзор в средата на стаята.