Тамара Лий - Войнствена любима

— Милорд, може ли да вляза?

Рейналф я изгледа предупредително и извика:

— Да, Уолтър.

Рицарят отметна платнището и влезе в палатката. Хвърли само бегъл поглед на Лиз-Ан, устните му бяха стиснати здраво. Посвети цялото си внимание на Рейналф.

— Разузнавателният отряд се върна — каза той.

Рейналф се доближи до него само с две дълги крачки.

— И? — подкани го той да продължи, нарочно обърнал гръб на Лиз-Ан.

Уолтър хвърли многозначителен поглед към нея, който не остана незабелязан.

— Няма и помен, милорд.

— Помен за какво? — попита Лиз-Ан, неспособна да удържи любопитството си.

Уолтър беше изненадан от директния й въпрос. Като я видя застанала с ръце на хълбоци, долната му челюст увисна.

— Това не е твоя грижа — остро я укори Рейналф.

— Напротив — запротестира тя, — искам да знам, ако брат ми язди след нас.

Той бавно се завъртя с лице към нея.

— Не спори с мен!

Нейното мнение се различаваше от неговото. Тя отиде до походното легло, настани се удобно с кръстосани крака и втренчи поглед в двамата мъже. Рейналф потисна желанието си да й напомни, че трябва да се държи като дама. Реши, че може да си вземе още малко от таблата с храната. Докато дъвчеше, той започна с Уолтър разговор за провизиите и за подготовката за утрешния преход.

— Къде отиваме? — попита Лиз-Ан, когато ги чу да споменават имената Хенри и Елинор. Настъпи тишина, тежка като олово.

Грубо пренебрегвайки въпроса й, Рейналф придружи Уолтър до входа на палатката. Размениха си още няколко думи, но много тихо, така че тя не чу нищо. А после рицарят излезе. Рейналф се завъртя с лице към нея.

— Няма да ми задаваш въпроси! Ако не друго, то поне ще показваш уважение към мен пред хората ми!

— Да, милорд. Веднага след като го заслужиш.

Той прекоси палатката за секунди. Грубо я изправи на крака. Седна на леглото и я постави напреко на коленете си. Лиз-Ан беше толкова изненадана, че не успя веднага да реагира. А после, като видя, че лицето й е само на няколко сантиметра от земята, започна да извива тяло в напразни опити да се освободи. Рейналф без усилие я задържа само с едната си ръка, а другата стовари върху закръгленото й дупе. Тя изпищя и започна да се съпротивлява още по-отчаяно.

— Едно — започна да брои той и отново стовари ръката си, — две. Ще ми се подчиняваш ли?

— Не!

Той отново я удари.

— Ще ми се подчиняваш ли?

Тя стоеше спокойно, но усилено заклати глава. Ръката му отново се вдигна и спусна.

— А сега?

Този път тя се поколеба.

— Не — каза най-после със задавен от сълзи глас.

Той трепна, ръката му се спря насред движението си. Въздъхна тежко, обърна я с лицето нагоре и я прегърна. Макар тя да се съпротивляваше и на това, той придърпа главата й на гърдите си и я задържа там.

— Ти ме удари — каза тя, подсмърчайки.

— Не, аз те наплясках, има разлика. — Той й предложи ръкава на туниката си, за да си избърше сълзите.

— Разлика няма — предизвика го тя. — Ти си студенокръвен звяр, Рейналф Уор…

— Рейналф — напомни й той. — И не съм нито студенокръвен, нито звяр, Лиз-Ан. Всеки друг мъж щеше да те набие заради лошото ти поведение.

— А ти защо не го направи?

Никога преди не се беше замислял защо изпитва отвращение към насилието, затова не й отговори веднага. Той просто не биеше жените.

— Макар да ми се е налагало да убивам мъже — каза той, — никога не съм наранявал жена.

Тя се вцепени в прегръдките му.

— Значи не смяташ, че нараняваш жената, като я караш да те приеме против волята си?

Той отдалечи лицето й от своето.

— Не съм те насилил, Лиз-Ан, и няма да го направя. Когато правим любов, а ние ще правим, това ще бъде само с твоето съгласие.

Тя отмести поглед. Да, вярно, още не беше я накарал да го приеме против волята си. И дори беше особено търпелив с нея, с насмешките и подигравките й. Това беше обезпокояващо, още повече, че ставаше все по-трудно да повярва, че това е онзи същият мъж, който се беше опитал да я изнасили преди четири години.

— Имам нужда от глътка свеж въздух — каза тя, обезпокоена от насоката, която вземаха мислите й.

Рейналф също нямаше нищо против да сменят темата. Пусна я и протегна ръка към ботушите си.

— Ела, ще те заведа навън — предложи той.

Небето над главите им беше пурпурночервено, тук-там нашарено с ярки, светли ивици. Лиз-Ан гледаше очарована нагоре и се питаше дали и Джилбърт вижда същото небе. Вече три дни бяха минали, откакто тя беше отведена от Пенфорк. Сигурно вече се беше прибрал у дома и беше видял, че нея я няма. Сигурно я търси, дори в този момент.