Пол Ливайн - Убий всички адвокати

После Стив прочете бестселъра на Кригър „Погрижи се за Нумеро уно“. Възгледите на тоя пич за човешката природа бяха направо страховити. В първа глава „Прееби съседа си“ Кригър твърдеше, че алчността, хедонизмът и егоизмът са положителни качества. Алтруизмът, милосърдието и саможертвата били пълна глупост. Собственият интерес бил единственият интерес. Бъди преебаващият, а не преебаният. Колкото по-нататък четеше, толкова по-загрижен ставаше.

Върна се до Гейнсвил и се разрови в библиотеката на болница „Саундс“. Откри монографията на Кригър „Убийството през еоните: Отнемането на човешкия живот като съществен елемент от еволюционната биология“. По време на стажа си в психиатрията Кригър бе застъпвал тезата, че човешките същества се раждат убийци. „Човекоубийствените инстинкти — пишеше той — са тактика за оцеляване, датираща от праисторически времена. Историческата практика показва, че е разумно и нормално да убиеш всеки, който представлява заплаха за пещерата ти, жената ти или вечерята ти. Нашето ДНК носи тези инстинкти и днес.

Убийството не бива да се смята за извращение на човешките ценности. Убийството е основната човешка ценност“.

Кригър стигаше дори още по-далече. За да извършиш умишлено убийство, според него, не беше нужно да използваш правото си на законна самоотбрана. Като загърбим създадените от човека представи за добро и зло, беше съвсем логично да убиеш съперник, за да се издигнеш в службата или да спечелиш любовта на някоя жена, или дори заради място в автобуса.

И тогава, докато се готвеше за делото, на Стив изведнъж всичко му стана ясно.

Уилям Кригър, доктор по психиатрия, беше живото незаконородено дете на Айн Ранд и Тед Бънди.

Кригър беше обзет от нарцисизъм и егоцентризъм и лишен от чувства към другите до такава степен, че можеше да премахне всеки, когото сметнеше за заплаха.

Състудента си. Приятелката си. Или адвоката си.

Много ясно, че Виктория беше права. Не само че беше незаконно да предадеш уличаващи доказателства на обвинението, с клиент като Кригър беше и опасно. Ами сега какво? Кригър нямаше да се задоволи с номера с умрелите риби, канджи и бръщолевене по радиото. Това беше само прелюдията.

Вероятно в момента Кригър планираше атаката си.

Което означаваше, че Стив трябва да предприеме контраатака. Още по-добре — офанзива. Да намери начин да срази Кригър, преди той да е предприел нещо. Но как?

„Да влетя в радиото, да притисна Кригър към стената и да му изкарам акъла“.

Не.

Стив беше адвокат. Имаше голяма уста. Можеше да извърта колкото си иска пред съдебните заседатели или да се прави на притиснат до въжетата на ринга от противниковия адвокат. Но насилие? Не беше в стила му. Е, беше развъртял веднъж тоягата и беше спукал черепа на един кретен, но само така можеше да освободи Боби. Какво друго?

Беше забил едно кроше на надзорника, за да защити честта на Сеси. Не особено впечатляващо. Стана причина за въргал преди години, като ритна един от играчите на „Флорида Стейт“, докато се опитваше да прекъсне серия. Обаче нямаше никакви пострадали.

Но Кригър? Кригър бе проявявал жестоко насилие, имаше го в досието му. Така че на Стив му трябваше план. Но имаше проблем. Как можеш да надхитриш човек, който е едновременно гений и убиец, когато не си нито едното, нито другото?

На Стив му трябваше съвет. Трябваше да говори с човека, който някога гледаше отвисоко всякакви изверги, признаваше ги за виновни и ги пращаше на места, където можеха да си навредят само един на друг. Достопочтеният Хърбърт Т. Соломон беше наясно с тези неща.

„Какво да правя, татко, когато ме преследва някаква откачалка?“

Излезе през кухненската врата в задния двор. Баща му и племенникът му седяха с кръстосани крака на земята под сянката на калистемона. По тревата бяха пръснати парчета шперплат и летви, имаше още чук, трион и отворена кутия с инструменти.

— Шалом, сине — провикна се баща му. Бялата му брада беше набола, гладко сресаната му назад прошарена коса се къдреше на врата. С бутилка уиски на една ръка разстояние Хърбърт Т. Соломон приличаше на Диния Бил Хикок с еврейско кепе.