Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Липсва ли ти морето?

— Честно?

— Честно.

Младият мъж сведе глава и потърка брада в слепоочието й.

— С цялото това царство около мен? С жената, която обичам, в обятията ми? С първородното ни дете помежду ни?

И той я погали по корема.

— Вече съм едра като дойната крава на мисис Пийви — промълви тя. — И освен това не отговори на въпроса ми.

— Сладка си като зряла праскова. Не, морето не ми липсва.

Категоричният му тон я изненада.

— Спомням си, че имаше време, когато не говореше за нищо друго.

— Просто защото ти бе прекалено срамежлива, за да говориш изобщо.

— Никога не съм била срамежлива — възпротиви се тя, макар той да казваше истината.

От мига, в който баща й бе въвел Майлс в дома си, тя се бе изпълнила с благоговение към него. Той изтананика някаква сантиментална мелодия и притисна устни към челото й.

— Пред нас лежи чудесен живот. И чудесно минало.

— Като се изключи чичо ми.

— Робърт Харпър не може да ни навреди, любов моя, щом си унищожила десените. Дори не съм ти благодарил. Знаех, че искаш да ги запазиш. Заради Сибийл и заради Шотландия.

Младата жена стисна зъби, обхваната от чувство за вина и потръпна от тревога. Той бе честен, бе разтворил сърцето си пред нея. А тя го лъжеше — отново.

— Студено ли ти е? Да влезем ли?

— Не. — Опита да се пребори с угризенията си и отметна назад глава. — Обичам това място. В ясна нощ оттук почти могат да се видят светлините на Лонгмур касъл. По-късно тази вечер ще видим огъня в двора на Лаклан.

— Какво виждаш на небето?

— Виждам синьочерна покривка, осеяна с трепкащи сребърни нишки.

— Ще изтъчеш ли такъв плат?

— О, може би. — Сюизън въздъхна, отново изпълнена с благодарност за късмета си.

Колко пъти преди бе стояла на същия този зъбер върху стената и бе мечтала за всичко, което притежаваше сега? Измъчваше се от подозрения и от чувство за вина. Ами ако чичо й Раби опиташе отново да вземе десените?

— Трябва да се гордееш с майсторството си. Когато изложим на пазара платовете тази пролет, всички ще разберат колко хубави са роуардските платове.

Очите й се навлажниха от тази похвала. Младата жена подсмъркна.

— Благодаря ти.

— Измръзнала си, любов моя.

Майлс я притисна още по-близо до тялото си и тя усети лекия натиск на пръстите му върху кръста й, това й подейства успокояващо.

— Не, просто си припомнях.

— Какво си припомняше? — попита нежно той.

Мислеше си за отминалите дни, за самотните дни. Не можеше да бъде честна с него, когато ставаше дума за десените, но можеше да бъде откровена за други неща от миналото си.

— След като ме остави тук, идвах често на това място и създавах ужасни, детински поеми за теб.

— Съжалявам, че те оставих. — И той я притисна буйно към себе си. — Но бях толкова съсипан от собствената си мъка по Сибийл, че почти не се сещах за теб. Когато съдът реши, че съм прекалено млад, за да ти бъда настойник и определи Робърт като такъв, аз наивно се съгласих, че така ще бъде по-добре. — И добави, изпълнен с горчивина: — Робърт ме уверяваше, че тук си щастлива.

Сюизън никога не се бе замисляла върху неговите чувства, нито пък помнеше колко силно бе обичал майка й. Младостта й и злостните приказки на чичо й си бяха казали думата. Сега бе моментът да признае на съпруга си за десените, той несъмнено щеше да я разбере. А обета, даден преди толкова години от уплашеното, самотно момиченце на умиращата му майка? Ами шотландските кланове? Споменът укрепи решимостта й да запази мълчание.

— Иска ми се да чуя някоя от поемите, които си написала за мен.

Гузната й съвест посрещна с радост тази смяна на темата.

— О, това бяха глуповати детски стихчета, но излизаха от сърцето ми.

— Тогава трябва да ги изрецитираш по-късно, когато ти дойде редът.

На Нова година всички пишеха поеми. По-късно тази нощ, когато запалеха огъня на открито, някой щеше да се изправи пред тълпата и да изрецитира нещо.

— Мина толкова много време. Вече дори не си спомням думите — отвърна искрено тя.

Зад тях отекнаха забързани стъпки.

— Сър? Миледи? — провикна се задъхана Сорча Бърк. — Мама каза, че е време.

Майлс се засмя.

— Мисля, че Дъндас и момчетата му искат уиски. Отиваме ли?

Малко по-късно младата жена стоеше на стъпалата пред главния вход към замъка и държеше метла с дълга дръжка в ръцете си. Масивният портал бе украсен с гирлянди от изсушен бял пирен и клонки калина, които трябваше да прогонят злите духове от Роуард. Стенният часовник в голямата зала удари полунощ и Сюизън започна ритуалното метене на прага си. Из целия Пъруикшир, из цяла Шотландия, хиляди други хора правеха същото.