Арнет Лем - Нишките на съдбата

Прекарваше метлата при всеки удар на часовника. Когато той замлъкна, прагът й бе почистен и тя можеше да започне наново живота си.

Младата жена се изправи, изпъна гръб и потърка издутия си корем. Детето й щеше да се посвети на бял свят преди зимата да си е отишла. Здраво дете, нормално дете, с кръвта на рода Камерон и душата на Майлс Кънингам. Сърцето й политна при тази мисъл. Въпреки радостта си обаче почувства омраза към чичо си и неговите злодеяния. През двора премина леден полъх. Сюизън потръпна. Опита да се пребори с убийствените си мисли. Беше Нова година, време за веселие, време за съзидание.

Прокара метлата за последен път.

— Махни се, зли човече, и отнеси другаде злите си дела.

След това се усмихна и влезе в голямата зала.

Жените от замъка се бяха събрали край камината. Вдовицата Маккормик бе задрямала. Нели сервираше ейл, а мисис Пийви — кекс и сладкиши. Младите момичета се бяха струпали в единия ъгъл и се смееха. Роуина се отдели от останалите и се приближи до Сюизън.

— Скоро ли ще дойде господарят, миледи? Минава полунощ.

Младата жена вече си бе задала този въпрос. Наистина ли Майлс бе станал планинец? Дали щеше да изпълни най-романтичния новогодишен ритуал?

— Когато негово височество дойде — обади се Нели, — ще промени традицията. Той не е тъмният красив ухажор от легендата.

— Той вече е легенда — защити го Роуина. — От деня, в който сложи край на враждата между Макайвър и Шеймъс Хей. Но дали ще дойде при вас?

На вратата се почука силно. Младите момичета изпищяха от радост. По-възрастните жени поклатиха одобрително глави.

Сърцето на Сюизън подскочи диво в гърдите й, когато се отправи към вратата. Колко пъти през изминалите години тя, подобно на останалите момичета, бе копняла за подобен посетител? Но винаги бе пазила в тайна мечтите си, тъй като досега не се бе надявала един ден да отвори вратата и живота си за мъжа от тези мечти.

Колената й се подкосиха, когато го видя. Като през мъгла дочу възхитените възгласи на жените зад гърба си.

Майлс бе изпълнил рамката на вратата. Русите му брада и коса блестяха на светлината на факлите, кафявите му очи блестяха от любов и очакване. Носеше характерното за един планински земевладелец облекло: върху раменете си бе наметнал овча кожа, крачолите на грубите панталони от домашно тъкано платно бяха натъпкани в дебели вълнени чорапи, овързани на кръст с кожени връзки. Младият мъж се усмихна и съпругата му се почувства най-щастливата, най-красивата жена на света.

— За вас, миледи — заяви тържествено той.

И й подаде парче въглен.

— …за да стоплите дома ни.

След това протегна напред бутилка вино.

— …за да утолите жаждата ни.

Предложи й една осолена риба, завързана с ярка пандела.

— …за да напълните коремите ни.

Мечтите й се бяха превърнали в действителност! Със замъглени от сълзи очи, тя прие даровете. Наведе глава и се поклони.

— Моят господар оказва голяма чест на своята съпруга и на дома си.

Майлс я сграбчи и я притисна нежно към себе си, а очите му блестяха от удоволствие.

Храниха се с останалите, пиха, говориха за бъдещето, докато Дъндас не призова всички на двора.

Майлс бе докарал каруци дървета за най-големия огън на открито в историята на Пъруикшир. Когато го запалеха, сиянието му щеше да се вижда от мили разстояние.

Младият мъж прегръщаше съпругата си, за да я предпази от нощния студ. От бъчонките се лееше уиски, носеха се весели песни. Лошите времена бяха забравени. Хванати за ръце, Шеймъс Хей и Макайвър възхваляваха с пиянски устрем красотата на Маргарет Камерон. Ейлис — Люси Сандърс — бе заобиколена от малки дечица. В погледа й се четеше нещо ново за нея — доволство и сигурност.

Сорча Бърк се поклони пред Майлс.

— Може ли да кажа поемата си, сър?

— Да, момиче, — усмихна се снизходително той, — нека чуем какво си съчинила.

Сорча изправи рамене, издаде брадичка и отметна назад плитките си. И започна с музикалния си, изпълнен с гордост, глас.

— „Новогодишната риба“ от Сорча Маргарет Бърк.

От замръзналия двор се разнесоха бурни овации.

Момичето се изкашля.

— Беше жетва в Пъруикшир, но нашият господар не се виждаше никъде в полето. Бе отишъл до езерото Лох Ейл, замислен за нашата красива господарка и наблюдаваше мистър Риба. Той видя, че господарят ни се приближава, но не отплува встрани. Беше прекалено смел, за да се страхува от някаква си кука. Изми лицето си, използва нощното гърне и започна обичайното си утринно безцелно плуване. Нашият господар започна да си тананика някаква мелодийка и тя скоро унесе мистър Риба. А после, така, както бе омаял нашата прекрасна лейди Сюизън, Майлс Кън…