Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Значи признаваш, че прилича повече на англичанка, отколкото на шотландка?

Сега, след като се замисли върху дребните подробности от поведението на леля си, Сюизън, не можеше да не се съгласи.

— Да, Майлс, но това не означава нищо. Трябва да разбереш…

Младият мъж се изправи рязко.

— Стой тук! — нареди той.

Приближи се до Ейлис и я хвана за ръката. Усмихната и изпълнена с желание да му достави удоволствие, тя го последва.

Сърцето на Сюизън заседна в гърлото й, докато наблюдаваше леля си. Облечена в тъмносиня вълнена рокля и увита в дебел шал, тя изглеждаше по-крехка от всякога. Посребрените й коси бяха сплетени на плитки, навити като венец на главата й. Изглеждаше още по-дребна до Майлс. В съзнанието на младата жена изплува отново фразата „тя е здрава и яка“. Ейлис обаче не беше такава. Точно обратното, бе крехка и подобна на дете. Мъката притисна сърцето й като в железни клещи, та чак дъхът й секна. Нима толкова много й се искаше да повярва на съпруга си, че дори започваше да вижда през неговите очи?

Майлс настани Ейлис до Сюизън и коленичи пред двете жени, без да пуска ръката на болната.

— Със Сюизън точно говорехме за твоята градина — започна той. — Казах й, че никога не съм виждал по-хубава от нея, поне не и в Англия.

— О, има и по-хубави — изчерви се Ейлис.

— Там ли си виждала градините — в Англия?

— Понякога се бъркам. Но ми се струва, че заимствах живия плет от Шептън. — Набърчи чело и додаде: — Но оттогава има толкова време… Трябва да съм забравила някои от нещата, които отглеждаха. Не си спомням добре и това ме изнервя. А и не всички биха расли тук. Прекалено е студено.

Погледите на двамата съпрузи се срещнаха. Искаше му се тя да разтвори съзнанието си, да си разреши да повярва.

— Ти ми каза къде е била онази градина, но забравих — обади се той.

Ейлис се загледа в градината си, която спеше зимен сън, с изключение на вечнозелените храсти.

— В Шептън Малет, Съмърсет, доколкото си спомням.

— Как се казваш? — попита Майлс.

Ейлис премигна и на Сюизън й се стори, че се готви да избяга от пейката.

— Люси — отвърна най-после тя. — Люси Сандърс.

Младата жена усети, че й премалява. Не можеше да отдели поглед от тази, която трябваше да й бъде леля.

— Ти си англичанка.

— Да. Сега, след като го казваш, като че ли си спомням, че съм англичанка. — Тя погледна към Сюизън и се усмихна по типичния си наивен начин, който „племенницата“ й познаваше така добре. — Но сега съм шотландка, нали? Аз съм част от вашето семейство. Винаги съм искала да имам семейство и той ми обеща, че няма да ме изпъдиш, ако се държа добре.

— Кой ти обеща това? — намеси се Майлс.

Сюизън не можеше да говори, не можеше да си поеме въздух. Ушите й писнаха и пред очите й се появиха тъмни петна.

— Ние никога няма да те изпъдим оттук, Ейлис — рече благо младият мъж, без да отделя разтревожения си поглед от своята съпруга. — Кажи ни името на този човек.

— Ами, това беше Робърт Харпър.

Последната ясна мисъл в главата на Сюизън, бе едно име, едно нежно и благословено английско име — Люси Сандърс.

Мразовитият нощен вятър напяваше с въздишки позната приспивна песен на Сюизън, която й се струваше по-нежна от когато и да било преди. От мястото си върху назъбения връх на южната стена можеше да вижда в двора на замъка и навън, към храсталаците. Бе идвала често на това място, но този път бе по-различно, тъй като до нея стоеше Майлс.

В двора под тях цареше оживление, тъй като жителите на Роуард празнуваха Нова година. Това бе най-значимия ден в Шотландия. През него човек се сбогуваше с миналото си, изхвърляше лошия си късмет. Това бе време за равносметка, за отчитане на доброто, с което бе дарен през изминалата година човек, за започване на нещо ново.

Младата жена размишляваше върху собствения си късмет. Сгушена в любящите обятия на съпруга си, надвесена над покритите със сняг хълмове на Пъруикшир, със здраво бебе, което растеше в утробата й, тя нямаше причина да не празнува… освен една.

— Каква прекрасна гледка е зимата в шотландските планини — прошепна Майлс и я отвлече от мислите й. — Погледни там. — И той посочи над стената на замъка към Комин Мур. — Снегът блести като океан от сребро.

Обичта му към земята, която тя обожаваше, я затопли цялата и изпълни сърцето й с невъобразимо доволство. Стаеният в нея страх обаче я накара да се замисли върху една от думите му. Обърна се, без да разрушава прегръдката и рече: