Арнет Лем - Нишките на съдбата

Думите бяха на върха на езика й, но, за Бога, все още не можеше да ги изрече. Призна малодушно:

— Не. Не исках съпруг.

— Но сега имаш съпруг, който те обича с цялата си душа — заяви нежно той и докосна корема й.

Гърлото й пресъхна, погледът й се замъгли.

— Нямам място като твоя съпруга. Мога да се окажа недостойна за теб… и за името Камерон.

— Но как така?

Думите, които бе репетирала грижливо, отказваха да излязат. Най-накрая, на ръба на сълзите, избъбри:

— Нашето дете може да бъде като Ейлис. Ти ще искаш да имаш здрави и силни синове, а аз… Знам, че трябваше да те предупредя още в началото, но…

— Какво? — Майлс я сграбчи за рамената и я обърна към себе си. — Погледни ме, Сюизън.

Не можеше да го направи. Мускулите на врата му бяха изпънати, а силните му пръсти се впиваха в тялото й. О, Боже, сега вече щеше да я намрази!

— Сюизън…

Събра всичката си смелост и вдигна поглед. Кафявите му очи я пронизаха.

— Чичо ти е излъгал — рече тихо той. — Ейлис Харпър е погребана в абърдийнското гробище. Тя… — И той кимна към другия край на парника, — не ти е роднина. Разбираш ли? Тя е част от плана на Робърт.

По бузите й потекоха сълзи. Той не я разбираше.

— Моля те, Майлс, изслушай ме.

— Не. Робърт ти е причинил тези ужасни страдания. Но защо, нямам представа. А сега ме чуй, любов моя… — Гласът му изневери за момент. — Едуард Харпър бе най-милият човек, когото съм познавал. Той не би излъгал за сестра си. Говореше често за Ейлис и винаги с любов. Спомняш ли си?

— Да. Но това няма значение. Той просто се е подчинил на родителите си — бил е още момче, когато се е случило това. Може би дори също не е знаел истината.

— Но Робърт я е знаел, така ли? Това не ти ли се струва доста странно?

— Не. Той бе синът, останал на сушата. Раби мразеше морето и баща му не можа да му го прости. Обяви го за слабохарактерен. И го лиши от наследство.

— Това е лъжа — възкликна Майлс. — Робърт получи щедър дял от наследството на баща си, но го пропиля още преди родителите му да са изстинали. Помисли си за другите му лъжи, Сюизън, спомни си за злото, което причини на теб, на нас.

Младата жена въздъхна — той никога нямаше да приеме истината.

— Повлиян си от онова, което ти е казал баща ми. Ти не си бил там. Просто ти се иска да му вярваш.

— Помниш ли какво ни разказваше баща ти за сестра си Ейлис?

Преди години разказите му бяха живи в съзнанието й, но бяха избледнели с годините.

Младият мъж започна, като имитираше бащинския тон на Едуард.

— Тя бе една истинска Харпър до мозъка на костите си, като се започне от красивите й сини очи и се свърши със здравото й яко тяло. — След това, вече с нормалния си глас, той додаде: — А тази Ейлис има светлосини очи и, погледни я само, Сюизън, в никакъв случай не би могло да се каже, че е със здраво телосложение.

— Но тя е стара.

— Тя не ти е леля.

Изглеждаше толкова убеден, че нямаше как да не й повлияе. Вперила поглед в Ейлис, която се суетеше над саксия с теменужки и си тананикаше някаква весела мелодия, младата жена се опита да си припомни другите истории за леля си, които бе чувала от своя баща. Безстрашната Ейлис избягала от къщи, защото не й позволили да си има кученце. Малката Ейлис се събуждала преди зазоряване, за да обикаля със стареца, който палел и гасял уличните лампи. Сладката Ейлис, любимка на всички моряци от екипажа.

Майлс въздъхна и се загледа в някаква далечна точка.

— Значи затова все си мислиш, че ще си тръгна оттук… мислиш, че ще се разочаровам от теб и от нашето дете.

— Да.

— Мъчно ми е, че ме познаваш толкова малко. Ще обичам детето и всичките ни други деца, които ще се родят след него.

— Няма да има повече деца.

— Заради Ейлис?

— Да.

Младият мъж изпъшка в безсилието си.

— Тя е англичанка, Сюизън. Залагам живота си, че е англичанка. Слушай мелодиите, които си тананика. Това е една английска песничка за кралица Бес и лорд Дъдли. Нима една шотландка би пяла нещо подобно?

— О, Майлс, баща ми беше от равнините. Майка ми е планинката. Хората от пограничните райони се държат повече като англичани, отколкото като шотландци.

— А Ейлис винаги се кълне в меча на свети Георги. Коя шотландка, пък била тя и от равнините, би разчитала на този светец? Ами градината й? В нея няма нищо шотландско, английска е от игла до конец.

— Може би в приюта за душевноболни, където са я оставили родителите й, е имало подобна градина. Нищо чудно и там да е научила английските обичаи.