Арнет Лем - Нишките на съдбата

„Искам да поговорим за Ейлис.“

Бе изрекъл тези думи сутринта, докато още лежаха в леглото и Нели внесе чая им. Сърцето на Сюизън се сгърчи и тя трябваше да положи всичките си сили, за да не се разплаче. После я помоли да се срещнат тук. Сега вече всичко щеше да свърши, всички онези глупави, глупави момичешки мечти и надежди, тъй като щеше да му каже истината.

Съпругът й изглеждаше толкова уязвим, че й напомни за онази сутрин в Лондон, когато се бе сбогувала мълчаливо с него. Не бе забравила и мъката си, но това първо сбогуване й се струваше лесно в сравнение с другото, което й предстоеше.

В този момент Майлс вдигна глава и на любимото му лице младата жена прочете тревога, съмнение и още нещо, което не можеше да определи. Единствено очите му се движеха, като я обгърнаха от глава до пети и се спряха, както правеха често, върху подутия й корем.

„Искам да поговорим за Ейлис.“

Сюизън знаеше, че този момент ще дойде рано или късно и само до преди малко бе готова за него. Сега обаче сериозността на онова, което предстоеше, я смазваше. Направи усилие да се усмихне, но не успя. Опита да се сети за някоя утешителна мисъл, но под напрегнатия му поглед не можеше да мисли за нищо друго освен за това, че щеше да го загуби.

Краката й се движеха, но как, тя нямаше представа, тъй като очите й, всичките й сетива, бяха хипнотизирани от него. С шокираща яснота Сюизън осъзна, че Майлс Кънингам бе станал най-важното за нея, че без него животът й нямаше смисъл. Само за няколко месеца иначе незабележимото й съществувание се бе сляло с неговото. Тези мазолести пръсти бяха изпълнявали най-прости задачи, като вдяването на иглата и наместването на стана й. Тези силни ръце бяха галили косите й и чувствали помръдването на новия живот в нея. Майлс бе част от всичко, което тя предприемаше, беше приятел с всички нейни познати. О, наистина го обичаха тук, в Пъруикшир. Той бе техния господар, техния водач, техния близък другар. Дори нещастната Ейлис не бе устояла на чара му, а от нападението насам се държеше като напълно нормален човек.

Както всеки ден от пристигането на джамджията, болната работеше рамо до рамо с Майлс на строежа на парника. Можеха да бъдат открити там от изгрев до залез. Бяха станали истински приятели, бъбреха непрекъснато и се смееха често. Само за няколко седмици той бе успял да предразположи Ейлис и да прогони демоните от душата й.

„Демоните скоро ще бъдат при мен“ — помисли печално Сюизън.

Отново се превръщаше в страхливка, в слабо безволево същество, способно да отрече истината и да заобиколи неприятната задача, която я чакаше.

„Искам да поговорим за Ейлис.“

Младата жена опитваше да събере поне малко смелост. Щяха да й останат мечтите, нали? И съкровищата, които да цени и да предаде на детето си. Обхвана я несигурност. Дали детето им щеше да бъде достатъчно умно, за да разбере значимостта на Maide dalbh?

„Искам да поговорим за Ейлис.“

„Да, ще поговорим, любов моя. Този път ще чуеш истината от моята уста.“ Дължеше това на Майлс Кънингам… това и още много други неща.

Младият мъж изправи гръб, когато тя наближи, но сериозното му изражение не се промени. Коленете й омекнаха. Отпусна се върху пейката и обхвана с ръце корема си. Усмихна се насила и вдигна поглед.

— Ще дойдеш ли при мен?

Изчака го, със заплашващо да изскочи от гърдите й сърце, с готово да се излее от устните й признание.

Погледна към леля си, която работеше усърдно на достатъчно разстояние от тях.

Майлс се изкашля.

— Време е да поговорим за Ейлис. Казали са ти ужасна лъжа…

— Не, Майлс — прекъсна го едва чуто тя. — Аз съм тази, която трябва да поговори с теб за леля ми Ейлис…

И гласът, и куражът й изневериха отново.

Младият мъж пусна чука.

— Тя не ти е леля — рече простичко той.

Съпругата му се усмихна тъжно при мисълта колко разочарован щеше да бъде след малко. Наведе се и вдигна чука.

— Точно това искаха да те накарат да повярваш семейство Харпър — отвърна тя, като си играеше с инструмента.

— Истината ти казвам — настоя убедено той. — Тя не ти е роднина.

Стори й се толкова уверен, че на Сюизън й се прииска да го погледне. Нямаше обаче достатъчно смелост за това, тъй като изражението му със сигурност щеше да я погуби.

— Тя ми е леля, Майлс — заяви тихо младата жена. — Тя е и причината да се закълна никога да не се омъжвам.

Младият мъж пое чука от ръцете й и я придърпа към себе си.

— Какво би променила Ейлис? Да не би да мислеше, че ще я отпратя оттук?