Арнет Лем - Нишките на съдбата

Сорча засече на английското име. Очите й се разшириха от смущение. Погледна към Нели, която изрече беззвучно само с устни последните две срички.

Младият Макаду Дъндас се изцепи гръмогласно, лененорусите му коси изглеждаха бели на светлината на огъня.

— Уф! Сорча не знае дори името на господаря!

Лицето на момичето се зачерви.

— Haud yer wheesht, простако! Знам думите. — После се обърна към Майлс и продължи: — Майлс Кън… Кънингам омая мистър Риба, докато заспи. А след това го извади от водата, осоли го и го постави в едно буренце. А на Нова година взе мистър Риба и го даде на лейди Сюизън.

Щом свърши поемата си, Сорча се поклони и се приближи до Макаду. Засили се и ритна смеещото се момче в пищяла. Веселите писъци се превърнаха във викове от болка.

— Ще ти дам да се разбереш за това — заплаши я той.

Момичето се завъртя на пети и се втурна към стълбите, водещи към стената на замъка. Макаду я последва с възможно най-голяма скорост. Майлс понечи да се изправи, но Сюизън го спря.

— Той няма да й направи нищо лошо. Те двамата вечно се джафкат.

— Но той е по-едър.

Младата жена се усмихна, но мислите й бяха съсредоточени върху значението на поемата на Сорча.

— Да — отвърна разсеяно тя, — но е и по-малък. Сорча може да го постави на мястото му.

Съпругът й се ухили.

— Това е характерна черта на шотландските момичета, струва ми се — да поставят мъжете там, където им е мястото.

— Ходил ли си за риба тази есен? — попита тя и затаи дъх.

Майлс се загледа във вълнените си чорапи.

— Да — отвърна тихо той. — Сибийл ми разказа тази легенда преди години, за това, как девойките очаквали посетител…

— О, Майлс!

Сюизън обви ръце около врата му. Сърцето й преливаше от щастие. Той изобщо не бе възнамерявал да я изостави.

— Кълна се — прошепна в ухото й той, — че щях да наловя поне десет риби, ако знаех каква награда ме чака!

— Ти си прекрасен — заяви младата жена.

С цялата си душа чувстваше, че не се лъже.

— Радвам се, че мислиш така, любов моя, но ако не ме пуснеш, Фъргъс никога няма да може да изрецитира поемата си.

Сюизън повдигна глава и огледа тълпата. Видя море от изпълнени с разбиране усмивки. Нямаше от какво да се страхува повече. Майлс я обичаше, тя обичаше него. Миналото лежеше зад тях.

Той преметна ръка през рамото й и я притисна отново към себе си. Така тя се чувстваше защитена, обичана. Бебето се размърда в корема й, сякаш то също бе почувствало успокояващото присъствие на Майлс.

Фъргъс Маккеймс започна поемата си, истинско славословие на красивия принц Чарли, осмелил се да избяга във Франция след битката при Кулоден. Множеството се провикваше окуражаващо и доукрасяваше творбата му. Всички лица бяха озарени от светлината на огъня. И от още нещо — от надежда. Сюизън знаеше източника й — Майлс Кънингам.

В профил любимото лице изглеждаше напръскано със златен прашец и излъчваше доброта. Под красивата външност се криеше добър, честен човек, който се бе заклел да бъде верен на хората от Пъруикшир. Младата жена знаеше защо го бяха приели като свой господар. Бяха започнали да се чувстват зависими от неговото водачество, да очакват сърдечните му шеги и лесно идващия му смях.

— Хм! — промърмори доволно той, а ъгълчетата на очите му се смееха. — Обичам да ме гледаш по този начин.

Сюизън се наслаждаваше на усещането си за пълна и абсолютна сигурност. Когато погледите им се срещнаха, тя промълви:

— Обичам те!

В очите му блеснаха дяволити светлинки.

— Кажи го още веднъж и няма да чуеш края на поемата на Маккеймс.

Почувства, че омеква цялата.

— Би било неучтиво и грубо от наша страна.

— Не чак толкова грубо, като го сравним с мислите, които се въртят в главата ми — усмихна се Майлс.

— О? — подразни го любимата му. — И какви са тези мръсни мисли, съпруже мой?

Той се приведе още по-близко и повдигна многозначително вежди.

— Мисля си колко ми се иска да те отнеса вътре, да те разположа пред огъня, да смъкна всичките ти дрехи, една по една, а после да те сложа да легнеш, и да целувам и вкусвам…

— Маккензи! Маккензи!

Гласът на Макаду разцепи студения нощен въздух.

— Може би на нашите съседи не им е достигнала бирата — заяви Майлс. — Или жените.

Сюизън подпря глава на рамото на съпруга си — кръвта й все още кипеше от изкусителните му слова.

— Трябва да е бира, тъй като на Маккензи никога няма да му липсват жени. Гледай как влиза като крал.

— И този път.

Лаклан скочи от коня си. Хукна към тях, като дишаше тежко, а дъхът му образуваше бели облачета.