Арнет Лем - Нишките на съдбата

Трябваше отново да започне търсенето. Замъкът приличаше на заешко леговище, с издълбани преди векове тайни проходи и изходи.

Почувствал безсилието си, Майлс стовари юмрук върху ръба на ваната. Сюзън все още не му вярваше. Ако откриеше десените и ги унищожеше, как щеше да постъпи тя? Най-вероятно щеше да го прати по дяволите. Този вариант не му допадаше изобщо, но нямаше друг избор. Освен ако първо не откриеше предателя. Но кой ли би могъл да бъде той? Колко хора знаеха за тях? Уилям дали знаеше?

Докато оглеждаше момчето, откри в него някаква промяна, съзряване. Уилям щеше да му бъде верен, в това бе убеден, а на Дъндас можеше да разчита безусловно, ако Сюзън се окажеше в опасност.

Паднеше ли веднъж първият сняг, пътищата щяха да станат непроходими и тогава щеше да разполага с цялата дълга, люта зима, за да открие и предателя, и десените. Утешен донякъде, реши да смени темата с по-приятна.

— Как мина пътуването, момко? Имаше ли някакви проблеми?

Уилям се изпъна.

— Не, сър. С войниците нямахме абсолютно никакъв проблем — заяви младежът. — И вече мога да яздя колкото си искам.

На вратата се почука.

— Виж кой чука — заповяда Майлс.

Сюзън пристъпи неуверено в стаята с поднос храна в ръцете.

— О, аз май ти преча.

Бузите й поруменяха и тя отстъпи крачка назад.

— Невъзможно, любов моя — отвърна съпругът й.

Заля го топла вълна. Изпитанието, на което я бяха подложили писмата на Робърт, бе преживяно. Животът продължаваше.

— Ела да седнеш до мен.

Бе облякла жълта кадифена рокля. Богатите й поли бяха избродирани с лозови листа и пролетни цветя. Цветът на дрехата подчертаваше прекрасната кожа и очите й, а моделът прикриваше донякъде наедрялото й тяло. Косите й бяха пуснати свободно, точно както ги обичаше той, и падаха на вълни по раменете й.

— Ела да ме целунеш, красива ми съпруго — подкани я младият мъж.

— Съпруга ли! — зяпна Уилям, като местеше поглед от единия към другия.

— Да — ухили се щастливо господарят му. — И чакаме дете.

— Моите поздравления, сър… миледи. Чакайте само да кажа на Куксън и на Маки.

Сюзън постави подноса върху масата и се приближи до ваната. Усмихна се свенливо, отметна косите на гърба си и се приведе, за да го целуне по бузата. Майлс се обърна в последния момент, така че устните им се срещнаха. Топлата вода се разплиска. Тялото му пламна от желание. Ако бяха сами, щеше да я придърпа при себе си във ваната и да я люби, докато забрави напълно за предателството на чичо си.

Когато тя се отдръпна, младият мъж прошепна:

— Обичам те. — Очите й се напълниха със сълзи, но беше сигурен, че те бяха сълзи на щастие. — Миналото е вече зад нас, сладка моя. Седни да чуеш как се оправят нашите лондонски приятели.

Когато тя се настани на едно столче до него, съпругът й се обърна отново към Уилям.

Юношата смръщи чело и допря показалец до устните си. Погледът му се стрелкаше ту към единия, ту към другия, докато опитваше да си спомни докъде беше стигнал. Майлс взе сапуна и започна да се мие.

— Предполагам Маки се е готвела да се обърне към Джефри — подкани го той.

— О, да, сър, сега си спомних. Върна се от църквата пречистена, както каза. — Младежът облиза устни. — Червеният атлаз на Робърт не й допадна и тя си му го каза. Джефри набърчи напудрения си нос и попита къде сте. Икономката заяви, че не било негова работа да знае. — Уилям постави ръце на хълбоците си и се изкриви в опитите си да имитира Джефри.

Майлс се засмя. За негово удоволствие Сюзън направи същото.

— Кой е този Джефри? — попита тя. — Той трябва да е голям веселяк, щом Маки се забавлява така.

Очите на юношата се разшириха и той премигна объркано.

— По-късно ще ти обясня, любов моя.

Не му се нравеше особено мисълта, че трябва да я запознае с особените наклонности на чичо й. Надяваше се да забрави да го пита.

— Какво направи Куксън? — попита младият мъж. Младежът кръстоса ръце пред гърдите си.

— Помоли Маки да донесе чаша бренди и уведоми Джефри, че ще трябва и този път да отседнат в страноприемницата.

— Бас държа, че това се е харесало на Маки.

— Абсолютно прав сте, сър. Тя пооправи бонето си и наля отново от брендито.

Майлс, който тъкмо сапунисваше косата си, спря и повдигна невярващо вежди.

— Наляла е бренди за себе си? В смесена компания?

Сюзън не можа да се удържи и се изсмя.

— Не — отвърна Уилям. — За лорд Ейнсбъри.

Младият мъж отпусна ръце и попита:

— Как се е озовал там Ейнсбъри?