Арнет Лем - Нишките на съдбата

„Да не би Ейлис да е незаконородено дете на някой Камерон? Да не би…?“

— Лейди Сюизън е прекрасен и способен ръководител, това няма нищо общо с вас. Раждането на бебето ще освободи съзнанието й.

Досега Майлс не се бе сетил, че нестабилното й емоционално състояние може би се дължеше на очакваното бебе. Та колко пъти досега бе чувал за мрачните настроения, обхващащи бременните жени?

— Разбира се.

— Това всичко ли е?

Още един въпрос човъркаше мозъка на Майлс от години.

— Как се облича Робърт Харпър, когато идва в Роуард?

Флора се засмя.

— Странен въпрос наистина. Носи същия сюртук и тесни бричове… — Спря да говори, очевидно отново смутена. — Тесните бричове не изглеждат по същия начин на един стар човек, нали разбирате?

— Кожата е по-добра при яздене от всичко друго — отвърна тържествено Майлс, бе получил недвусмислен комплимент.

— Кърпим и преправяме все тези дрехи вече от години — изфуча Флора. — Мисля, че би трябвало да проявява малко повече уважение към лейди Сюизън. Поне да бе приел новите дрехи, които му предлагаше.

„Значи така криел френския си порок“ — помисли си младият мъж. Тъй като се чувстваше съвсем спокоен в компанията на Флора, той попита без колебание:

— Понякога облича ли се в атлаз?

— Харпър? — Челото й се набърчи. — Не, не носи. И, ако се вярва на думите му, няма средства, за да си купи нещо подобно.

Сега вече бе открил онова, което искаше да разбере за Робърт. Колко ли време още трябваше да мине, докато узнае истинската самоличност на жената, която наричаха Ейлис Харпър?

Майлс току-що се бе настанил в димящата вана, когато влезе Уилям.

— Предаде ли съобщението ми на Куксън?

— Да, да, сър, предадох го.

— А къде е отговорът му?

— Мистър Куксън изпрати някакви книжа, за да ги подпишете и каза да ви предам, че принцесите хукнали към дома си в Абърдийн.

— Нещо друго?

Очите на юношата блеснаха развеселено:

— Трябваше да видите физиономията на Куксън, когато му казах коя е била Мора.

Майлс си представи Оли, втрещен, зяпнал от изумление.

— Колко време му беше нужно, за да възвърне дар слово?

Уилям поклати глава.

— Горе-долу толкова, колкото бе нужно на Маки, за да изгуби съзнание. Той я хвана току преди да падне на пода. Няколко дни тя ходеше нещастна из къщата, като повтаряше, че е трябвало да й отрежат езика и да го хвърлят за храна на дяволите. — Тук юношата понижи глас. — Когато Куксън й обясни какво е правил Робърт с писмата ви, тя заяви, че щяла да си умре засрамена от всичко, което била наговорила за лейди Сюзън. Куксън обаче явно успя да промени намеренията й, тъй като на другата сутрин Маки се носеше из къщата, като си тананикаше някоя мелодия.

Майлс изпита познатите топли приятелски чувства.

— Сър?

Уилям постави документите върху леглото и го погледна смутено.

— Като тръгвах, мистър Куксън каза да ви предам, че Сибийл и Едуард ще бъдат доволни. Стори ми се, че видях сълзи в очите му. Не е ли изненадващо?

И да, и не. Младият мъж въздъхна. Наистина, какъв късмет бе имал в живота си. Кой би помислил, че мръсното, дръгливо изоставено дете един ден ще има свое собствено шотландско кралство, че ще бъде заобиколен от искрени приятели и жената, която обича, ще му стане съпруга? Обзе го блажен покой. Уилям се изкашля.

— Мистър Куксън каза също, че е по-важно от всякога сега да се освободите от един проблем.

Безметежното настроение на Майлс се пропука.

— Беше много настоятелен, сър. Освен това каза, че трябва да намерите предателя в Роуард преди определения момент.

Все още замаян, Майлс се изправи във ваната.

— Какъв предател?

— Куксън не знае името му… просто научил за съществуването на това копеле.

По гръбнака на младия мъж преминаха тръпки.

— Как?

— От Робърт. Чичото на лейди Сюзън открил, че е идвала в Лондон и е отнесла обратно собствеността си. Така рече Куксън.

— По дяволите! — изруга Майлс, осъзнал, че е подценил Робърт Харпър.

Какъв ли щеше да бъде следващият ход на това копеле?

Какво трябваше да стори той самият, за да му попречи?

Отговорът бе в десените. Трябваше да ги унищожи. Те бяха единственото оръжие на Робърт. Сюзън трябваше да му предаде тези проклети неща! Дали щеше да го направи?

Не му се вярваше. Но ако можеше да ги открие сам, нямаше да я пита. Та нима вече не бе преживяла достатъчно нещастия? Да иска от нея да изневери на Сибийл бе прекалено много. Сюзън никога нямаше да направи подобно нещо…