Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Постой малко така, девойче. — Гласът му Звучеше напрегнато, погледът му бе унесен и бляскав. — Не искам да свършвам още.

Тогава Сюзън го почувства в себе си — твърд, дълъг, величествено надигнат. Усети, че отмалява отново, но когато съпругът й я придърпа към себе си, тя пое инициативата в свои ръце.

— Напротив, ще свършиш — прошепна в ухото му заплахата си тя. — Възнамерявам да превърна мозъка ти в пудинг, да те накарам да викаш името ми, когато получиш удоволствието си от мен.

Майлс сграбчи наедрелия й кръст, за да я накара да стои неподвижно.

— Не мърдай! — настоя хрипкаво той.

Тя не му обърна внимание. Искаше да чуе доволните му викове и то веднага. Вкопчи се в него с ръце, крака и цялото си тяло, за да му помогне да се освободи от звяра, забил зъби в слабините му.

— Не можеш да чакаш повече, Майлс. Знаеш, че не можеш. Ще се пръснеш.

С див вик, който щеше да отеква още дълго в съзнанието й, младият мъж даде силен тласък, който едва не я изхвърли от водата, понесен на свой ред на крилете на блаженството.

Сюзън се почувства пречистена и освободена и наивно и себично реши, че й е простено, задето го бе мамила толкова много досега.

— Сякаш съм на седмото небе, но не по-малко — объркан — отвърна задъхано любимият й. — Чудя се къде си научила тези огнени слова, които ми каза преди малко.

Сюзън се изкикоти.

— Ти ме вдъхнови с дяволиите си. Трябваше само да попроменя нещичко тук и там.

— О, любов моя — въздъхна Майлс и я прегърна буйно. — Ще трябва да полагам повечко усилия, за да сдържам дяволиите си. Но сега чувствам най-вече глад.

Младата жена се размърда, за да стане от него.

— По-внимателно, скъпа — рече той, като се измъкваше бавно от нея. — Внимавай най-вече за лешниците ми.

— За какво?

Той й обясни новото название на Уилям за тази част от мъжката анатомия.

Застанала до ваната, тя го огледа.

— Думата лешници не ви подхожда, милорд. Трябва да бъде нещо по-едро, за да даде представа за тези внушителни размери.

— А вие, миледи, знаете как да ме ласкаете.

Сюзън се поклони, докато по голото й тяло все още се стичаше вода.

— А сега се изсушете, лорд Кънингам. Имате още един повод да се гордеете. Из цялата област вече се разчу за блестящия начин, по който си се справил с Шеймъс Хей. И докато ние тук си флиртуваме, голямата зала се е напълнила с хора, дошли да засвидетелстват уважението си към теб.

Усмихнат, младият мъж излезе от ваната.

— Дъндас ми разказа историята за Маргарет Камерон и овчарката. Трябваше да видиш лицето на Макайвър, когато му върнах парфюмираната кучка. — Възнамерявам да им кажа, че идеята е била твоя.

— О, не. — Тя се спусна отгоре му и го стисна за ръцете. — Не трябва да правиш това. Обещай ми, Майлс. Закълни се.

— Защо?

Бурната й реакция го шокира.

Как можеше да му обясни гордостта на планинците?

— Макар да гледат на мен, като на тяхна дългогодишна господарка, някои все още ме смятат за представителка на рода Харпър, на хората от равнините. Вече нямат платове с отличителните десени, които да показват принадлежността им към даден клан. Нямат и гайди, на които да свирят песните си, а великите мъже от тяхното време са мъртви или в заточение. Гордостта е единственото, което им е останало. Да ги накарам да паднат на колене пред една жена, която още не е навършила двайсет години, би било жестоко.

— И ти не би го направила.

— Не.

— Но ти си Камерон.

— Да, но те пък са отмиращата част от Шотландия.

— Ти си прекрасна.

И Майлс протегна ръка към нея. Съпругата му се завъртя с гръб към него, макар думите му да я бяха стоплили След това заяви нескромно през рамото си:

— Съвсем вярно.

Не се опита да я достигне. Скръстил ръце пред голите си гърди, той повдигна едната си златиста вежда и я огледа от главата до петите.

— В теб има нещо развратно, момиче.

Кръвта й се разгорещи. Майлс беше безупречно красив в голотата си. Приличаше на дързък и неустрашим шотландец. Младата жена повдигна фустите си и се поклон леко.

— Тази вечер ще седя в краката ви, милорд, и веднага щом изпразните халбата си, ще я напълвам. А след това ще пея хвалебствия само при споменаването на името ви. Обичам те.

Той повдигна очи към тавана и рече:

— Аз съм късметлия. Трябва да съм такъв. Можеше да бъде ирландец, можеше да бъде англичанин.

Това не я интересуваше. Той бе направил невъзможното. Майлс Кънингам, бе пристигнал в Шотландия като чужденец, а ето, че хората й вече превъзнасяха името му.