Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Ти си всичко! — извика младата жена и се хвърли в обятията му.

Прегърна го буйно. Закле се в себе си да обясни за Ейлис и за детето, преди Уилям да замине отново за Лондон. Тогава Майлс също можеше да си тръгне и никой нямаше да заподозре истинската причина за заминаването му.

Ято угоени гъски, водени от едър, изпъстрен с черни петна гъсок, се клатушкаше и бъбреше по време на утринната си разходка из двора на замъка. Когато Майлс се приближи, водачът проточи шия и изсъска, а преданите женски закрякаха и запляскаха с криле. Групата се раздели и направи път на младия мъж, който се бе запътил към конюшните.

Прохладният октомврийски въздух бе изпълнен смири с на дим и торф. От ковачницата се носеха удари на метал в метал. От близката конюшня се чуваше пръхтенето на коне и задявки на коняри. Момчетата спореха кой да оседлае коня на Фъргъс Маккеймс и кой да придружи Уилям и войниците до Англия.

Майлс се почеса по главата. Бе се нахранил прекалено бързо, тъй като искаше да поговори с Уилям.

Майлс знаеше, че Уилям ухажва Джени и гледаше на тази връзка като на образователна и безопасна.

— Обещаваш ли да не наричаш повече Джени мръсница?

Тя видимо се успокои.

— Обещавам.

— Когато Уилям и Джени се сбогуват, му кажи, че искам да го видя. Ще бъда в градината — каза той на малката Сорча, която се навърташе наблизо.

Момичето набърчи нос.

— Защо отивате там, сър?

— Защото ми е приятно.

— Но днес не е празник. Мама казва, че е по-добре да оставим леля Ейлис на спокойствие.

Ейлис бе получила нов пристъп. Не се появяваше по време на хранене и излизаше от стаята си само, за да се грижи за градината. Тази ситуация объркваше плановете на младия мъж. През изминалия месец той търсеше начини да бъде край нея, за да могат да се сприятелят.

— Не задавай въпроси на по-възрастните, Сорча — смъмри я той. — Просто предай на Уилям онова, което ти казах.

Момичето го изгледа предизвикателно. Стори му се, че вижда самата Нели Бърк.

— Сорча… — започна предупредително той.

— Да, сър.

Майлс потисна смеха си и се обърна. Щом отмина първото дърво, градината се ширна пред погледа му. Тук шумовете намаляваха. Царството на Ейлис бе винаги спокойно и тихо, тъй като рядко някой опитваше да влезе сред лалетата и вратигата.

Дори сега, с приближаването на зимата, градината се оживяваше от многобройни багри. От дърветата висяха червени гроздове с плодове на калина и цветът им се допълваше прекрасно с жълтото и златното на малкото останали листа. Два-три розови храста предлагаха последните си цветове. На повечето от тях обаче имаше само шипки, чиито оранжеви топчици висяха като специална украса по трънливите стебла.

Грижливо подредена в геометрични фигури, градината бе типично английска. Този факт винаги бе озадачавал Майлс. Може би днес щеше да успее да зададе този въпрос на Ейлис. Възнамеряваше да й каже за парника и да попита какви са предпочитанията й във връзка с неговите размери и разположение. Искаше му се да опознае жената, създала в сърцето на Шотландия това типично английско кътче. Нещо по-специално я свързваше със Сюзън. Съпругата му обаче винаги бе крайно уклончива по тази тема и мълчанието й го нараняваше дълбоко. Може би днес Ейлис щеше да бъде достатъчно разумна, за да може да отговори на въпросите му. Първо обаче трябваше да я открие, а никъде не я виждаше.

Прекрачи купчина изкоренени треви, чиито яркорозови цветчета все още не бяха увехнали. Белите им коренчета бяха безупречно изчистени от пръстта. Очевидно Ейлис съвсем наскоро бе почистила лехата уханен босилек от нежеланите плевели. Несъмнено някаква друга работа бе отвлякла непостоянното й съзнание от унищожаването на бурените. Каква ли беше тази работа?

Започна да я търси още по-усърдно, но все така без успех. Лопатка за изваждане на луковици и изцапани с пръст ръкавици лежаха на една от шестте пейки, подредени във формата на детелина в средата на градината.

— Добро утро, сър. Сорча каза, че сте искал да ме видите.

Майлс се обърна. Уилям си проправяше внимателно път през леха във формата на лилия. Юношата вече бе готов за пътуването. На едната си ръка бе преметнал тежка вълнена туника. Под мишницата на другата бе стиснал кожената папка с инструкциите и кореспонденцията за Куксън.

Уилям се бе приспособил към начина на живот на планинците така бързо и безболезнено, както един бедняк привиква към богатството. И господарят му знаеше много добре защо. Шотландия оказваше почти магическо въздействие върху човека. Проникваше в мечтите му за дом и пускаше в душата му такива дълбоки корени, че той вече бе неспособен да мисли за други земи.