Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Майлс… — рече умолително младата жена. — Направил ли й е нещо?

Болната се разтрепери неконтролируемо. Усетил, че тя има нужда от утехата на друга жена, Кънингам опита да се отдели от нея.

Ейлис изкрещя.

— Не съм му казала нищо този път. Кълна се в меча на свети Георги. Не му казах къде са, дори когато заплаши да ме заключи отново.

— Сюзън ще се погрижи за теб — окуражи я младият мъж.

Болната изскимтя и заби нокти в гърба му.

— Сър? — обади се Дъндас. — Какво ще правим с него?

— Отведете го в централната кула. Там му е мястото!

— Не! — възкликна Сюзън.

— Остави това на мен, любов моя — рече нежно Майлс. Съпругата му се обърна към Грейм.

— Отведи го в конюшнята! Кажи на ковача да го окове в железа!

Защо противоречеше на нарежданията му.

— Аз ще се погрижа за това, Сюзън — заяви вече с по-убедителен тон той. — Централната кула е най-подходящото място за него.

— Не централната кула! — настоя тя, като кършеше ръце и местеше поглед от съпруга си към Дъндас. — Отведете го в… в… източната кула. Да, точно така, източната кула. Заведи го там, Дъндас.

Защо бе толкова нервна?

— Защо не в централната кула? — не се отказваше Майлс.

— Защото… — Тя спря за момент и издиша всичкия въздух от дробовете си. — Факлите не са виждали от години газ и там е тъмно като в рог. Някой може да падне и да си счупи крака… или да го ухапе плъх.

Бъбривостта й бе доста подозрителна.

— Много си се притеснила за Ейлис, скъпа — рече Майлс. — Погрижи се за нея и не мисли повече за това копеле. — Той успя да отдели ръката на болната от китката си и внимателно я поведе към съпругата си. — Тя има нужда от теб, Сюзън — рече с усмивка той. — Успокой я. А Уикс остави на мен.

Очите на младата жена се разшириха и след това се изпълниха със сълзи. Решил, че е загрижена за безопасността му, Майлс прошепна:

— Ще бъда много внимателен, докато се придвижвам из централната кула, любов моя.

Сюзън притисна Ейлис към гърдите си и отвърна спонтанно.

— Не трябва да правиш това. Там долу най-много да се разболее от малария… и тогава няма да ни послужи за нищо. — Погледна отново към Дъндас. — А ти ще трябва да носиш дърва и храна, и… и там няма нито мебели, нито одеялата кладенецът май е замръзнал…

— Не се притеснявай — изрече през зъби съпругът й, който вече бе на края на търпението си. — Погрижи се за нея.

— О, за бога! — отсече Сюзън. — Този замък принадлежи на мен, Майлс Кънингам! И аз ти нареждам да го отведеш където и да било другаде, освен в подземието на централната кула!

Младият мъж я изгледа съсредоточено. Тя бе ядосана, очевидно имаше нещо наум. В погледа й видя старите съмнения, мъчителните опасения. Ако не я обичаше толкова много, сигурно щеше да я намрази, заради този поглед и болката, която му причиняваше.

— Заповядвате ли ми, лейди Сюзън? — попита отбранително Майлс.

Изражението й се смекчи.

— Майлс… — рече умолително тя. — Не го води в централната кула.

— Миледи има право — намеси се Дъндас. — Опасно е да се ходи в подземните килии на централната кула.

Внезапно младият мъж прозря истината. Десените бяха скрити в килиите на централната кула! Вече бе обходил усойните му коридори, но явно не бе погледнал където трябва. Не бе видял килиите. Не бе забелязал никакъв кладенец.

Майлс кимна, привидно примирен.

— Водете го при ковача.

Притиснала крехката Ейлис към тялото си, Сюизън пое дълбоко въздух и опита да се отърси от мъката, притиснала като в менгеме сърцето й. За пореден път Maide dalbh заставаха между нея и Майлс, но този път вината бе нейна. О, защо не си бе държала езика зад зъбите! Подземието бе лабиринт от тъмни помещения и почти нямаше вероятност Майлс да отведе Бартоломю Уикс точно в килията, в която бе скрила сандъка с десените. Благодарение на невъздържаността й, Майлс бе разбрал тайната й. Видя го в очите му. Видя също и обидата в тях.

Чувстваше се много нещастна, знаеше, че той никога няма да разбере отношението й към Maide dalbh, нито пък щеше да й прости, задето ги криеше. Щеше да бъде принудена да излъже отново, за да запази наследството, оставено от майка си. Съжалението заседна като буца в гърлото й, струваше й се, че ще се задуши от собствената си нечестност.

Вдигна високо глава, като се опитваше да повдигне и духа си, хвана Ейлис за ръката и я поведе към замъка. Когато стигнаха градината, леля й вече се бе успокоила. Измъкна дланта си и започна да оправя разбърканите си коси. Младата жена настоя тя да си почине.