Арнет Лем - Нишките на съдбата

Сюизън захвърли писмата, сякаш я бяха изгорили. И гордостта, и решимостта й се бяха изпарили. Единственият й спътник бе мъката. Изпъшка, подви колене, сведе глава и заплака.

Оплетена в лепкавите мрежи на тъгата, младата жена загуби представа за време и място. При звука на отварящата се врата, вдигна обляното си в сълзи лице и видя Майлс. Усмивката изчезна от лицето му, а поздравът замря в устата му, откъдето се готвеше да излезе. Той погледна към пръснатите писма и тръгна бавно към нея. Погледите им се срещнаха, неговият — пълен с разбиране, нейният — с мъка. Кожените му ботуши изскърцаха, когато клекна до нея.

— Мислех, че чичо Робърт ме обича — прошепна тя. — Вярвах му. Той беше единственият роднина, който ми остана.

Гласът й секна и тя сведе глава.

Младият мъж се присегна към нея, придърпа я и я притисна към гърдите си.

— Толкова съжалявам, Сюизън, скъпа моя, наистина съжалявам. Знам, че го обичаше.

— Той ми разправяше ужасни неща за теб — хълцаше тя. — Казваше, че си пропилял всичко… че искаш Роуард за себе си. Че не трябва никога, никога да ти се доверявам.

— Шшт, сладка моя! — Гласът му бе прекрасен и успокояващ, ръцете му — силни и носещи утеха. — С това вече е свършено.

— Затова и вярвах, че ти си откраднал десените. А те са всичко, което ми е останало от рода на майка ми.

— Ти притежаваш много повече от клана Лохиел Камерон от един сандък с десени.

Сюизън подсмръкна, цялото й същество се бе устремило към този великолепен глас. После бавно повдигна глава.

— Наистина ли?

Съпругът й се усмихна, на нея й се стори, че сърцето й се разтапя.

— Да, наистина. — Целуна я по носа. — Имаш тези разкошни коси, на които би завидял всеки. — И той уви един дълъг кичур около китката си. — Притежаваш силата на онази шотландска графиня, която спасила шотландския си замък, въпреки обсадата.

— Черната Агнес.

— Да, същата.

— Тъкмо си мислех за нея.

— Нищо чудно, любима моя — имате много общи неща.

— Не, аз съм слаба и глупава.

Майлс постави ръка върху подутия й корем. Бебето се размърда. С надеждата да прогони от нея и последните демони, които все още я измъчваха, рече:

— Една слаба жена не би могла да създаде такова силно дете. Сладък малък Камерон, несъмнено. Ще трябва да му намерим подходящо пони.

Новият порой от сълзи го изуми. Стройното й тяло се разтърси от силни ридания, които разкъсаха сърцето му. Изгубил ума и дума, той реагира по единствения начин, по който можеше. Притисна я в обятията си и започна да я полюлява като малко дете, като мълвеше всички нежни, утешителни слова, които бе чувал някога от Сибийл Харпър. Когато съпругата му се поуспокои, младият мъж я отнесе до ръце до леглото и я постави в него.

Събра отвратителните писма и ги прибра, те щяха да послужат като доказателство срещу Робърт Харпър. След това отиде в голямата зала и се стовари върху един стол. Загледа се мрачно в камината, като търсеше начин да успокои болката на Сюизън. Удари няколко пъти с юмруци по твърдите си като камък мускулести бедра, а после отметна назад глава и въздъхна тежко.

— Сър?

Пред него стоеше Флора Макайвър, гледаше го с разбиране и държеше пълна халба бира в ръката си. Освен тях в стаята нямаше никой друг.

— Понякога планината може да бъде доста сурова, а планинците — жестоки. Това ще отмие горчилката от вас.

Явно имаше предвид враждата с кучето. На Майлс му идваше да се разсмее, тъй като неприятностите, причинени от Хей и Макайвър бяха нищожни, сравнени с пораженията, нанесени от Робърт Харпър.

— Благодаря, Флора — рече младият мъж и отпи жадно.

— Днес доказахте, че сте достоен господар на замъка. — И побърза да добави смутено: — Не, че всички имахме нужда да бъдем убеждавани, нали разбирате.

Това простичко признание го трогна.

— Разбирам, но ако не се изкъпя в най-скоро време, безупречната ми репутация ще пострада.

— Миришете малко като кучето… макар Дъндас да каза, че сте използвал сапуна на миледи. Наистина сте постъпил много умно, Майлс Кънингам.

Младият мъж се разсмя от сърце, така че раменете му се разтърсиха и част от напрежението го напусна. Флора се изчерви.

— Не ми обръщай внимание — рече той, за да й помогне да се отърси от смущението си. — Но искам да те питам нещо.

Прислужницата изправи гръбнак.

— Да, сър.

— Защо миледи се държи толкова покровителствено към Ейлис?

Флора го погледна замислено.

— Подобно на неприятностите между братовчед ми и Хей, това с Ейлис е семеен проблем.