Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Ти си великодушен господар, Майлс. Никой в Пъруикшир не може да те обвини за каквото и да било. Дори Лаклан го казва.

— Високо отличие, което изгарях от желание да получа.

— Тогава ще се погрижа той да го спомене отново, когато дойде.

Младата господарка на замъка бе свикала хората си, за да обсъдят предстоящото прибиране на реколтата. Щяха да дойдат представители на Пъруикшир и Лонгшир и да обединят силите си. Така щяха да успеят да занесат събраното на пазара по-рано от другите области и следователно да получат по-висока цена. Картофите, лукът, ечемикът, орехите, лешниците, ягодите и малините щяха да бъдат разпределени между двата района.

Сюизън сама бе създала целия този план, това Майлс бе научил от другите. Тогава била на петнайсет години. Замисълът й бе блестящ, ефикасен и по времето, когато жителите на другите планински области се караха и се бореха, за да оцелеят, обитателите на Пъруикшир и Лонгшир благоденстваха. Заедно, рамо до рамо. Това бе разковничето. Рядко в цялата история на управляваната от отделните кланове Шотландия можеха да се намерят две области, съществували в мир поне известно време, камо ли да работят с общи усилия за осъществяването на две основни потребности — осигуряване на храна за стомаха и пари за джоба. Колко различна щеше да бъде Шотландия днес, мислеше си с гордост Майлс, ако бе имала повече предводители като Сюизън.

Седнала начело на дългата дървена маса, Сюизън се взираше в подвързаната с кожа тетрадка пред себе си. Когато най-после бе сигурна, че всичко, свързано с предстоящото прибиране на реколтата, бе планирано, обсъдено и документирано, тя я затвори.

Наклони се към Майлс, който седеше от дясната й страна.

— Време е — прошепна тя, — да се погрижиш за онази работа с овчарското куче на Макайвър.

— Какво мога да направя?

Младата жена опита да се пребори с неприятното усещане, което я обземаше всеки път, когато съпругът й се набъркваше в делата на Пъруикшир. Той несъмнено щеше да си тръгне един ден, но не можеше да мисли за това сега, трябваше да управлява своето кралство.

— Ще стоиш ли до мен?

Изражението му се смекчи.

— Ето пак — заяви печално той. — Гледаш ме така, сякаш съм чужд човек, а не твой съпруг и баща на детето ти.

О, Боже, как само копнееше да освободи душата си от този товар! Но прекалено много пъти бе наранявана.

Майлс продължаваше да я гледа настойчиво.

— Обичам те. И ако отрониш тези сълзи, предимството ще бъде на страната на Шеймъс.

Всеки следващ миг й се искаше все по-силно да го помоли да я разбере по въпроса за тяхното дете. Но откъде да намери смелост, за да му съобщи, че неговият син или дъщеря може да се роди увреден като Ейлис? Ами ако тя умреше при раждането? Как можеше да му се довери и да остави на него отговорността да управлява Пъруикшир?

Ръката й потърси неговата под масата. Усети мазолите му и опита да си спомни, дали бяха там и преди. Не си спомни, но и без това винаги забравяше всичко, когато той впереше в нея изпълнения си с любов поглед.

— Бузите ти поруменяха, Сюизън.

Очите му с цвят на дъбово дърво, блеснаха загрижено, а устните му се извиха в ъгълчетата.

Тя стисна дланта му.

— Това надали е най-подходящото поведение, когато трябва да се върши толкова много сериозна работа.

— Можех да накарам да отвлекат стария Шеймъс и да го качат на борда на „Шотландска мечта“ преди следващото й пътуване в чужбина. Това щеше да реши временно твоя проблем.

— Да, или пък да измиеш кучето — прошепна тя, ободрена от загрижеността му.

— Какво? — извика той.

Неколцина от присъстващите погледнаха към тях. Младата жена сдържа смеха си.

— Така кучетата вече не могат да се справят с овцете — обясни тя. — Освен това носи нещастие.

— Разбирам.

Видът му обаче говореше точно обратното.

— Наистина ли?

Майлс отметна назад глава и се разсмя.

— Ни най-малко. И по-добре изчакай, за да ми обясниш по-късно — всички ни наблюдават.

Това незабавно възвърна вниманието й. Макар да не желаеше нищо толкова много, колкото да седи до него и да говори за неща, които нямаше да се осъществят никога. Знаеше обаче добре, че щеше да я намрази, когато узнае за Ейлис. Кой би искал да има деца като…

Сюизън си наложи да спре да мисли за това. Какъв смисъл имаше? Освен това трябваше да разреши въпроса с Хей и Макайвър. Чудеше се как баба й бе успяла да създаде такава каша. Питаше се също дали и майка й се бе чувствала така. Подпря брадичка на свитите си пръсти и огледа подред мъжете и жените на масата, докато погледът й не се спря върху Шеймъс Хей, който бе седнал до Лаклан.