Арнет Лем - Нишките на съдбата

Тя се подчини. Това не го учуди, тъй като пред хората тя винаги се държеше като изпълнена с доверие съпруга. Преметна ръка през рамото й и преплете пръстите си с нейните. С другата си ръка погали закръгления й корем.

— Ръцете на Сибийл бяха меки… като твоите — рече замислено той. — Никога няма да забравя случаите, когато се грижеше за мен като болногледачка.

— Когато падна от мачтата на татковия кораб и си нарани рамото ли?

— Да, това бе един от тях. — В съзнанието му нахлуха отдавна забравени спомени. — Грижеше се за мен, сякаш й бях син.

— И наистина беше — отвърна беззвучно тя.

В Майлс се надигна вълна от нежност. Нежност към една мила, изпълнена с обич жена, умряла преждевременно и към едно високо и слабо момче, което бе изгубило надеждата да познае майчината любов.

— Майлс…

Сюизън бе втренчила поглед в педалите на един стан, като дъвчеше неспокойно долната си устна. Нещо я измъчваше. По изражението й разбра, че беше сериозно.

— Какво има, любов моя?

— Кога се връща Фъргъс?

Вече се питаше още колко време щеше да й бъде нужно, за да се заинтересува от отсъствието на Фъргъс и Уилям.

— Веднага щом изпълни дадените му поръчки. Затова ли си ядосана — защото не ги обсъдих с теб?

— Поръчките му ли?

— Да.

Младата жена отметна глава и се загледа в тавана.

— Уилям отиде за подправените от чичо Раби писма, нали?

— Да. И за да уреди някои въпроси, които Оли движи от мое име.

„Кажи й, че продаде всичките си кораби, с изключение не един. Кажи й, че продаде и къщата си в Мейфеър.“ Не можеше. Не и преди да признае любовта си към него.

Той се изкашля, за да се освободи от напрежението в гърлото си, и попита:

— Как се чувстваш?

Замисленото й изражение се разчупи и тя избухна в смях.

— Сякаш съм погълнала цял пъпеш. Неразрязан.

— Хм! — Майлс се престори, че обмисля сериозно казаното от нея, докато галеше корема й и благодареше на Бога за късмета си. — Малък пъпеш, със сигурност, който едва би стигнал за някой от пудингите на мисис Пийви. Да не би да е ябълка, печена в тесто?

Сюизън затаи дъх и усмивката й изчезна.

— Какво има? — попита съпругът й, както винаги безкрайно чувствителен към мъката й.

— Нищо — отвърна с треперещ глас тя, — но като заговорихме за пудинги… — Изправи се рязко, само за секунда се бе превърнала отново в деловата господарка на замъка. — Отивам да нагледам докъде е стигнала с подготовката на вечерята мисис Пийви.

Майлс се намръщи и я стисна за раменете.

— Работиш прекалено много.

Тъмносините й очи се разшириха изненадано и тя отметна назад глава.

— А какво ще кажеш за себе си, Майлс Кънингам? — подразни го тя. — Откакто сме се оженили не си спрял да работиш. — Кимна към задната част на помещението и при това движение камеронските й червени коси се изсипаха като водопад между пръстите му. — Две нови камини и достатъчно дърва и торф за цялата зима. И нови стъкла на мястото на счупените.

Майлс изгаряше от желание да разбере какво мисли в действителност, но знаеше, че няма да му се довери, никога не го правеше. Тази пропаст помежду им го измъчваше ужасно.

— Дъндас нареди тухлите. Колкото до стъклата — аз само изпратих да повикат майстора на прозорци.

Не й каза за парника за Ейлис, щом съпругата му настояваше да има тайни от него, той също щеше да има своите секрети.

Младата жена набърчи нос и отметна косите си.

— Маловажни подробности. Фактът е, че ти работиш здраво както всички останали.

Беше го казвала и преди, и все със същия тон на зле прикрита изненада. И винаги досега Майлс бе оставал с впечатлението, че целта на тази й забележка е да го подразни, днес обаче вече не бе толкова сигурен. Погледна я право в очите и попита:

— Какво означава това? Защо си толкова изненадана, че мисля за Роуард като за свой дом?

Ето го познатия недоверчив блясък в очите й? Още по-тъжно му стана, тъй като тя дори не подозираше, че той също знае. Миг по-късно болезненото й изражение изчезна.

— Разбира се, че е твой дом. — Засмя се и добави: — Макар, че ти ми го даде.

Това бе сватбеният му подарък за нея — притежанието на Роуард касъл и камеронските земи около него.

— Изглежда, че ми е писано все да купувам или да подарявам това място — отвърна младият мъж, като опитваше да повдигне духа си и да излекува наранените си чувства. — Ще се погрижа то да остане за нашето дете.

Сюизън го целуна по бузата. Всъщност, откакто се бяха венчали, тя се държеше доста по-свободно. Той обаче искаше повече. Почувства се по-добре, когато я чу да казва: