Арнет Лем - Нишките на съдбата

Призракът на неговите лъжи и на истината за болестта на Ейлис обаче продължаваше да виси в благоуханния въздух.

Майлс изви гръб и се отпусна тежко върху изтъркания дъсчен под в тъкачното отделение. Въздъхна уморено, без да обръща внимание на шума и кипящата около него дейност. През прозореца над главата му се провираше леден вятър, който охлаждаше потното му чело и му припомняше, че шотландското лято бе преминало. От сватбата им преди шест седмици времето бе захладняло значително, а тъкането бе започнало не на шега.

Но не на древните станове, както му бе казал Робърт. Роуардските тъкачи използваха модерните станове, които бе изпратил на Сюизън преди три години. Същите, които тя заключила в една от кулите на замъка, както се бе заклел чичо й. Майлс не бе разказал на младата си съпруга за това, тъй като то бе дреболия в сравнение с другите неприятности, причинени от Робърт. Скоро щеше да излезе наяве истината и за останалите му измами и това щеше да сложи край на безскрупулните му планове.

Тази перспектива не носеше особено удовлетворение на Майлс, знаеше, че Сюизън ще страда отново, когато види доказателството за преправянето на писмата й от Робърт. Дори сега тя все още не вярваше напълно на съпруга си. Дали отношенията им нямаше да пострадат, ако й разкриеше истината?

На повърхността бракът им изглеждаше здрав и приятелски и от време на време тя се обръщаше към него за мнение по въпросите за управлението на имението. Младият мъж обаче долавяше всеки път известна резервираност. Когато останеха насаме в стаята си, тя неизменно бе неговата страстна любима. Винаги обаче, когато се любеха, той усещаше отчаянието й. Как ли щеше да постъпи, когато Уилям се върнеше от Лондон с писмата й? Майлс знаеше, че тогава щеше да бъде реабилитиран, но необходимостта да й представя доказателства за това, го нараняваше дълбоко. Фактът, че нещо често я тревожеше и се държеше резервирано с него, го нараняваше още по-дълбоко. Защо не можеше да му повярва, да му се довери, да го обикне?

Той самият я обичаше страстно, с цялата си душа, а мислеше, че е неспособен да се влюби. Бе обикнал също така и Шотландия и нейните обитатели. Тук се чувстваше у дома си, особено в тази стая, която бе сърцето на Роуард. Искаше му се да й каже, че е продал корабите и лондонската си къща. Искаше му се да й каже, че бе дошъл тук, за да остане. Знаеше, че тя няма да му повярва, но рано или късно щеше да намери начин да й го докаже.

Тъкачното отделение се огласяше от тракането на совалките и от мелодичния диалект на планинците. Нели не спираше да бърбори. Мисис Макайвър тананикаше някаква монотонна мелодия, която според Майлс някога е била изпълнявана от гайди. Сюизън се движеше грациозно от един стан до друг, като хвалеше или правеше тактични забележки на тъкачите. Липсваше само един член от живеещите като едно семейство обитатели на Роуард: Ейлис.

Вятърничава и плашлива в един момент, замислена и разсъдлива в друг, леля Ейлис, както я наричаха всички, не работеше в тъкачното. Неотдавна, по думите на Нели била „урочасана“ и оттогава се оттеглила в себе си. Коя ли беше тя, питаше се младият мъж.

Сюизън се държеше най-покровителствено към Ейлис и странното й поведение. Когато я питаше защо, тя неизменно сменяше темата. Попита и Нели, но тя се намръщи и го обвини, че се меси в неща, които е по-добре да бъдат оставени на мира. Оттогава бе престанал да задава въпроси за Ейлис. Реши да се сприятели с нея, знаеше и как да го постигне. Щеше да построи парник за любимите й цветя.

Затвори съзнанието и сетивата си за временните проблеми в живота си и се остави да плува сред познатите приятни звуци. Може би Сюизън все пак бе права, може би той наистина имаше късмет. Но чак пък изключителен? Не познаваше родителите си, но нямаше да позволи детето му да страда така, както бе страдал самият той. О, не. Не минаваше ден, без да мисли за детето си и всичко, на което щеше да го научи.

До челото му се допря гладка длан, която прибра косите от лицето му. Майлс се усмихна и вдъхна дълбоко аромата на пирен и на жена. На неговата жена.

— Помислих, че спиш — рече тя и се надвеси над него.

Младият мъж отвори очи.

— Не и щом ме докоснеш, любов моя. — Изви глава и целуна дланта й. — Ръцете ти са толкова меки.

— Това е от вълната.

И тя го дари с усмивката, от която неизменно усещаше напрежение в слабините.

— Седни при мен — потупа земята до себе си той.