Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Благодаря ти, Нели — промърмори по навик тя.

Тъй като не получи отговор, младата жена погледна вляво. И видя чифт определено мъжки колене. Изпъшка, зарови лице в кърпата, отпусна се назад върху петите си и зачака.

Изпълнена със страх от реакцията му, след малко се осмели да погледне крадешком. Изражението му беше мрачно, буреносно, а очите му й се сториха почти черни. В ръката си държеше намокрена кърпа. По каменния под падаха капчици вода и звукът отекваше силно като топовни гърмежи в ушите й.

— Добре ли си? — попита дрезгаво той.

Ядосана от привидната му безчувственост и смутена от изпълнението си в негово присъствие, тя промърмори:

— Красив е пиренът през юли.

— Вземи проклетата кърпа — подаде й я той.

Очите му се стрелнаха към голия й корем.

Обзе я огромна мъка и й се стори, че й се повдига отново. Обвинителният му поглед я пронизваше като шотландска алебарда.

Младият мъж разтвори длан и студената мокра кърпа тупна върху бедрата й. Без да каже дума или да смекчи изражението си, той се завъртя на пети и се приближи до леглото. Гърбът му бе напрегнат, голите хълбоци — стегнати, а ръцете — стиснати в юмруци. Наведе се и вдигна миниатюрата. И внезапно я захвърли срещу стената. Трясъкът наруши тишината. Разделена от рамката си, миниатюрата се разпиля на няколко парчета по килима.

Сюизън затаи дъх. Баща й я бе предупредил за гнева на Майлс. Но за първи път тя ставаше свидетел на яда му. Беше сигурна, че сега, след като бе разбрал за бременността й, Майлс бе вбесен от нежелания факт.

Младият мъж вдигна рязко туниката и панталоните си. Грабна покривката от леглото и я захвърли нехайно встрани. Възглавниците се разлетяха във въздуха. После изръмжа и се насочи към дюшека.

— Не! — възкликна тя и се втурна към него.

Той обърна глава към нея.

— Къде, по дяволите, са ботушите ми?

Младата жена спря. Погледът му беше убийствен. От всяка негова пора се излъчваше гняв, чист, див и ужасяващ. Тя събра всичките си сили, за да пристъпи още една крачка. Студените очи, вперени в нея, я огледаха от главата до петите и се спряха върху корема й.

— Стой където си, Сюизън Харпър — изръмжа той, — или ще се разкайваш, че не си ме послушала! Търпението ми се изчерпа!

Нейното търпение също се изпари от тази гневна команда. Постави длан на корема си и заяви:

— И какво ще ми направиш, Майлс Кънингам, каквото не си ми направил още?

— Не се преструвай, лъжлива малка вещице!

— Предполагам, че единствено аз съм виновна за зачеването на твоето дете. Ти, естествено, нямаш пръст в тази работа… ти и невъздържаната ти похотливост!

Майлс присви очи и ноздрите му се разшириха. Обзета от горчивина и обида, младата жена изгуби контрол над себе си. Прекоси стаята и вдигна ботушите му. А след това му ги хвърли. Единият се удари в гърдите му, другият — в леглото. Той обаче не отделяше погледа си от нея.

Така, с разпилени върху раменете си коси, с позлатена от утринното слънце брада и с пламнали гневно като на самия дявол очи, Майлс Кънингам приличаше на шотландец, истинско олицетворение на изпълнения с ужас образ, който си представяха англичаните, когато мислеха за планинците.

В този момент, обхваната от отчаяние, Сюизън чу скърцането на главния портал на замъка и тропането на много копита. Обитателите на Роуард приветстваха пристигащите жители на Пъруикшир. Как щеше да се справи с всички задължения около предстоящото празненство, когато между тях с Майлс имаше такова напрежение?

— Защо не ми каза, че носиш моето дете? — попита я той, а гласът му прозвуча напрегнато, обвинително и… обидено.

Обзе я съжаление. Беше прав, но как можеше да му съобщи, без да трябва да разкрие истината за леля си Ейлис? Не можеше, затова избра най-добрата възможна реакция.

— И какво щеше да направиш? Да зарежеш бедната жена в Корнуол?

Гневът му се възвърна.

— Няма никаква жена в Корнуол — изкрещя той.

Уплашена, че в яда си можеше да я нарани, Сюизън забрави гордостта си и отстъпи. Вероятно забелязал страха й, младият мъж затвори очи и въздъхна дълбоко. Сигурно броеше наум, като опитваше да се овладее. Баща й бе научил и двамата на този номер, когато бяха малки.

Най-после отвори очи и я погледна, продължително и изучаващо.

— Ще поговорим за това по-късно — рече той.

— Не мисля така.

— В такъв случай помисли отново, Сюизън Харпър — отвърна той, взе ботушите си под мишница и излезе от стаята.

Тя се олюля, обземаха я страх и тревога. С трепереща ръка се подпря на рамката на леглото. Заплашителните думи звучаха неспирно в замаяната й глава. Какво ли щеше да направи?