Арнет Лем - Нишките на съдбата

След години, помисли разнежено Сюизън, нейното собствено дете също щеше да седи край кладенеца и да протяга пълните си ръчички за една от специалните награди на Ейлис. По-късно щеше да язди шотландското си пони на някое от празничните надбягвания. И всички обитатели на Пъруикшир щяха да обичат детето й, макар Майлс да не го обичаше. Сюизън се отърси от тази потискаща мисъл и насочи вниманието си към общото веселие.

Въпреки това не можеше да се въздържи и поглеждаше към портала, едновременно с надежда и със страх, че Майлс може да се върне.

Дъндас се приближи до нея.

— Да изпратя ли някой да оглежда? — попита той.

— Каза ли къде отива?

— Не, а аз не съм чак толкова глупав, че да го питам. От Нели разбрах, че имал дяволски характер. И това, струва ми се, не го е преувеличила изобщо. Той обаче ще се върне, щом премине гневът му… или си спомни къде е оставил ботушите си.

— Може и да не се върне — промълви младата жена, като изрече за първи път на глас опасенията, които я измъчваха от сутринта.

Грейм се засмя.

— Ако наистина мислите така, миледи, трябва да сте пила много от бирата на слепия Джейк.

Сюизън се бореше безуспешно с мрачното си настроение. Изобрази на лицето си усмивка, която не желаеше и се засмя насила:

— Как бих могла да пия изобщо от бирата на Джейк? Вие, мъжете, сте се наредили на две редици пред Джени, за да пълни халбите ви.

Дъндас се намръщи и рече:

— Тя е хубава, за това две мнения няма. А Джейк е сляп не само в буквалния смисъл на думата.

И той погледна към чернокосата му дъщеря.

— Може би Джени най-после порасна.

Грейм се усмихна хитро.

— Порасна достатъчно, за да тормози всичките ми момчета.

Това бе самата истина. На седемнайсет години, Джени Кийгън бе успяла да очарова всички мъже в Пъруикшир. И флиртуваше с тях по най-възмутителен начин. Облечена със свлечена по раменете й селска блуза, тя се навеждаше напред достатъчно, за да даде възможност на представителите на другия пол да зърнат щедрите й прелести.

— Май е забравила Бартоломю Уикс — обади се Сюизън. — Разбрах, че отишъл в Абърдийн да купува някои стоки и слава Богу, тъй като присъствието му тревожи леля Ейлис.

Преди Дъндас да успее да отговори, се чу вик:

— Маккензи! Маккензи!

Младата жена завъртя очи и се усмихна.

— Той отново се появява, изпълнен с величие.

Глъчката в двора на замъка бе оглушителна. Тълпата крещеше приветствия в очакване пристигането на Лаклан Маккензи. Той им беше любимец и бе наясно с този факт. Сюизън се засмя, като се запита какво ли щеше да направи този път. Хвана Дъндас за ръката и го помъкна към портала, за да посрещне колоритния си гост.

Лаклан яздеше дорест шотландски кон, а на едната му ръка бе кацнал сокол със закрита от качулка глава. В черната грива и опашка на жребеца бяха вплетени зелени и червени панделки, суха зеленика и шибои. По шотландски обичай, младият мъж бе сплел и своите коси на слепоочията. Не носеше нито барета, нито какъвто и да било друг отличителен знак, но той нямаше нужда от тях, за да изтъква произхода си.

Лаклан Маккензи се усмихваше царствено на тълпата и показваше безупречните си бели зъби. Лицето и устата бяха типични за неговия клан. Сюизън усети, че се изпълва с гордост. Носът му бе дълъг и тесен, подобно на всеки един от останалите мъже в рода му. Имаше високо чело, а веждите му бяха с един тон по-светли от кестенявата му коса. Най-характерният белег от всичко обаче бе пламтящата му червена брада.

— Маккензи! Маккензи! — продължаваше да реве тълпата.

За обитателите на Пъруикшир Маккензи олицетворяваше стария порядък и макар да не можеше да носи типичната шотландска носия и да кани гайдари, за тях той бе господар, главният представител на своя клан — точно такъв, какъвто желаеха и за себе си.

С благородна осанка като на някой монарх и във всяко едно отношение истински шотландски земевладелец, Лаклан поведе едрия жребец към своята домакиня. Когато стигна до нея, дръпна юздите, преметна единия си крак през седлото и скочи грациозно на земята. Поклони се и рече:

— Честит празник, лейди Сюизън.

Той й бе приятел, той беше неин съсед. Освен това бе твърдо решен да се ожени за нея. Тя винаги бе гледала на вниманието му към нея откъм практичната му страна. Земите им граничеха една с друга, а и бе единствената жена между Роуард и Инвърнес, издигаща се почти до неговото обществено положение. Ако кралят не го беше лишил от полагащото му се наследство, сега той щеше да бъде настоящият херцог Кромарти.