Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Изглеждате здрав, ваше височество, както обикновено. Добре дошли в Роуард касъл.

И младата жена се поклони в знак на уважение.

Дъндас пристъпи напред и предложи да поеме птицата.

— Но не я храни — поръча Маккензи. — Намислил съм да я накарам да си хване един-два по-тлъсти гълъба, преди мръкване.

— Добре, сър — усмихна се Грейм, пое сокола и се отдалечи с него.

Лаклан се приближи още.

— Ти си най-красивата жена в цяла Шотландия, Сюизън Харпър. — Сините му очи светнаха похотливо, докато я оглеждаше от главата до петите. — Хубаво е, че си отново у дома.

Без да обръща внимание на интимния му тон, тя го гледаше развеселено.

— Да не би да съм ти липсвала?

— Да, толкова, колкото ми липсва и Кромарти — отвърна той.

— Това е красива мисъл, Лаклан, но звучи малко пресилено, дори в твоята уста. — Сюизън го потупа сестрински по ръката. — Не съм отсъствала чак толкова дълго.

Младият мъж покри дланта й със своята.

— Стори ми се цяла вечност, прекрасна моя — рече искрено той. — Наистина ли ходи в Лондон?

— Да, наистина.

— Защо?

Какво можеше да му отговори? Естествено не можеше да му каже истината, тъй като ако Лаклан разбереше, че притежава десена на клана Маккензи, щеше да я преследва, докато не му изтъчеше плат с него. Най-вероятно след това щеше да носи дрехата, ушита от него, и накрая да увисне на бесилото заради това.

Тя посочи шеговито към колана му и рече:

— За да ти донеса този далекоглед.

Маккензи повдигна вежди.

— Подаръкът действително е много хубав, Сюизън, и аз го ценя високо, но повече от всичко друго предпочитам ти да бъдеш при мен.

Привикнала на дръзките му заявления, младата жена издърпа ръката си и смени темата.

— Казаха ми, че тук било спокойно. Като се изключи, че Шеймъс Хей отново нервирал Макайвър, по време на отсъствието ми нищо друго не се е случило.

Лаклан се изсмя.

— Това си е традиция — Макайвър да се отказва в полза на това старо овчарско куче Шеймъс. Поне Шеймън и Гибън не са извадили мечовете, както са направили на времето дядовците им.

— Щастлива съм, че враждата им вече не е толкова ожесточена — вметна Сюизън, както винаги се чувстваше спокойна и уверена в присъствието на Маккензи. — Но ако кучето не се върне до времето за жътва, ще трябва да се намеся.

Младият мъж посегна отново към ръката й, но тя я отдръпна. Той се намръщи и погледна към кръжащата наоколо тълпа. Дори в профил можеше да завърти главите на жените и да спечели верността на мъжете.

— Май си жаден, а, Маккензи? — пошегува се Сюизън, забелязала погледа му.

— Да, по пътя беше доста прашно. — И той се запъти към бъчонките. — Слепият Джейк прави най-хубавата бира тук.

Домакинята му потисна смеха си.

— Освен това има прекрасна дъщеря. Защо не използваш далекогледа си?

— Да — отвърна подозрително припряно Лаклан. Обърна се и я изгледа сериозно. — Ако се бе съгласила да се омъжиш за мен, нямаше да гледам подир момичето. И нямаше да използвам далекогледа си за никоя друга жена, освен за теб.

Събеседничката му почувства, че се изчервява. Той се усмихна и след това се изсмя юнашки. Говореше се, че съседът й си държи любовница в Лонгмур касъл и този слух й се струваше напълно правдоподобен. Други разправяха, че не едно дете в района приличало поразително на него. На това обаче Сюизън не вярваше, тъй като бе сигурна, че ако бе истина, Лаклан щеше да ги признае.

— Със или без далекоглед, Джени очаква да я забележиш — предложи тя.

Внезапно го бе видяла по нов начин, през очите на жена, запозната с мъжката жестокост.

Маккензи не само бе забелязал Джени Кийгън. Макар и да не флиртуваше открито с дъщерята на Джейк, посланието му бе очевидно за всички, с изключение на слепия й баща.

Младият мъж изпразваше втората си халба, вперил поглед в пазвата на момичето, когато се появи Дъндас.

— Време е да извадим варелите, миледи. Ако почакаме още малко, мъжете ще се напият и няма да свършат както трябва работата.

Стопанката на замъка се обърна към своя съсед.

— Ще ме извиниш ли за момент?

Което той направи с изтънчените маниери, типични за представителите на неговата класа. Грейм последва господарката си към тъкачното отделение.

„Проклет да е Майлс Кънингам! — кълнеше наум тя. — Да пропадне в ада дано!“ В същия миг обаче вече се питаше дали щеше да се върне и да й даде възможност да се извини. Дълбоко в себе си обаче чувстваше, че това няма да излекува раната. Не, просто щеше да отложи неизбежното. Той бе дошъл както за да поднови връзката си с нея, така и да открадне шотландските десени. Трябваше да си тръгне, преди да бъде сигурен за детето.