Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Миледи?

Щом чу гласа на Дъндас, младата жена си даде клетва да не мисли повече за Майлс. И я наруши поне двайсет пъти още през следващия час. Грейм и хората му изтъркаляха навън огромните варели за боядисване и отделиха металните им обръчи. После насякоха с брадви дървото на дребни парчета. С помощта на децата натрупаха дървенията в средата на двора.

След като тъкачното отделение бе разчистено, Сюизън и Флора Макайвър започнаха да наглеждат инсталирането на становете. От стотиците десени младата жена избра няколко от любимите си. Докато подреждаше и нагласяше един от становете за тъкане на шарка с цветя, Дъндас се появи отново.

— Той се върна.

Сърцето й спря да бие за момент, а дланите й се изпотиха, но запази спокойно изражението си.

— Говори ли с него?

— Не, научих новината от Нели — отвърна сухо той. — Наредил е да му приготви баня.

Тъй като знаеше, че не й остава много време, Сюизън напрегна мозъка си. Когато становете бяха готови, тя вече се чувстваше много по-уверена. Излезе от тъкачното отделение и тръгна из шумния двор. Отново се контролираше напълно. Близостта на Лаклан и Дъндас увеличаваше допълнително усещането й за сигурност. Двамата стояха край малкото игрище и наблюдаваха игрите. Неколцина мъже хвърляха подкови, други играеха на канадска борба.

— Тия там са добра партия — заяви Маккензи, като посочи към масата, на която двама мъже бяха вплели десници за канадска борба.

Това бяха войници — единият от Роуард, другият — от Лонгмур. Кокалчетата на ръцете им бяха побелели като тебешир, китките им се бяха увили една около друга като змии, лицата им бяха почервенели като макове от усилията. Зяпачите окуражаваха любимците си и залагаха.

— Да, добра партия са — потвърди Сюизън, — но моят човек ще победи.

Маккензи я изгледа с превъзходство.

— Щях да се съглася с теб, ако ставаше дума за Дъндас.

Младата жена вдигна очи към Грейм, за да го попита за мнението му, но той се бе вторачил към вратарите на замъка. Проследи погледа му и видя Майлс, който слизаше по стълбата с вид на господар на Роуард касъл. Въпреки усилията си да остане безразлична, усети, че кръвта й кипва. Какво обаче бе станало с гнева му?

Косата му все още беше мокра от къпането. Бе облякъл чиста туника, която му стоеше по-добре. Разбра откъде се бе сдобил с червената дреха — винаги можеше да разпознае съвършените шевове на Нели. Остана разочарована от своята слугиня, задето бе проявила подобна щедрост и задето бе избрала цвят, който изтъкваше допълнително изумителната му външност. Младият мъж носеше плътно прилепнали кожени бричове и ботуши. И двете подчертаваха дългите му крака и тесен ханш. Другите жени също го бяха забелязали и шепотът им се понесе над ниското бръмчене на мъжките гласове.

„Защо пък да не са любопитни?“ — помисли си Сюизън. Сцената, която бе направил тази сутрин в двора, се бе превърнала в главната клюка за деня.

— Ако питаш мен, във вените му тече шотландска кръв — обади се някой.

— Да. Прилича на хората от рода Броуди. А и кой друг би се справил по този начин с коня, както го направи той сутринта? — достигна до слуха й отговорът.

Младата жена се изпълни с гордост, всички бяха впечатлени от Майлс Кънингам. Всички искаха господар.

За голямо нейно съжаление той все едно че не я забеляза, когато се присъедини към тях, а се обърна към Дъндас:

— Може ли да поговорим за момент?

Подобна липса на елементарни маниери я разстрои, макар да се срамуваше от досегашното си държане с него. Чичо й бе излъгал и двамата, но това не даваше право на Майлс да бъде груб… освен ако вече не я обичаше.

Когато двамата мъже се отдалечиха достатъчно, Майлс започна да обяснява нещо. От гнева му не бе останала и следа и Сюизън дори се запита дали не си бе въобразила случилото се сутринта. Объркана, тя се чудеше какво ли обсъждаше с Дъндас сега.

— Значи това е той — рече с горчивина в гласа Лаклан, който се появи до нея. — Цял ден слушам разни приказки за него… за него и за теб.

— Той дойде да ме посети от Лондон.

— Според слуховете Майлс Кънингам не е тук на обикновено посещение. Надали е Броуди, нито пък човек, който би заслужил уважението им. — Младият мъж повиши глас. — Като се има предвид, как се отнасяше към теб през изминалите години. Ако го знаеха що за копеле е, щяха да се засрамят от самите себе си.

— По-тихо — изсъска Сюизън. — Чичо ми е лъгал за него. — Тъй като събеседникът й повдигна недоумяващо вежди, тя добави: — С две думи, Майлс не е негодника, за който го мислех.