Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Що за номера са пък това сега? Не вярвам, че ти я е изпратил. Защо ще го прави?

Майлс се усмихна криво и, като се молеше тя да му повярва, обясни:

— Направил го е, за да ме накара да мисля, че си грозна. — Вече по-спокойно добави: — Както виждаш, имах основателна причина да те наричам грозна. И именно затова толкова често ти пишех да си намериш съпруг.

Младата жена вдигна поглед и рече:

— Все още не ти вярвам. Никога не си споменавал за брак в кратките бележчици, които ми пращаше.

— Кратки ли?

Нервите му бяха опънати до край като уелски лък. Затвори очи, издиша бавно, пое си дълбоко въздух и продължи:

— А какво тогава ще кажеш за писмото ми по повод на миниатюрата, Сюизън? Писах, за да ти благодаря и ти съобщих за новата рамка. И това ли си забравила?

— Нищо такова не си ми писал!

— Пазиш ли още писмото?

— Да. Всички до едно.

Тя скочи от леглото и се отправи към бюрото. От едно от чекмеджетата му измъкна спретнато подреден сноп писма.

Преметна дългите си коси през рамо, изгледа го предизвикателно и му подхвърли връзката.

— Не съм някое тъпоумно селско момиче, за да погълна лъжите ти — заяви тя, като кръстоса ръце и вирна брадичка.

Някъде в далечината се чуха удари на чук върху наковалня. Бумтенето отекна в ушите на Майлс. Ето, че най-после се бе озовал насаме със Сюизън и се опитваше отчаяно да й покаже истината. В ръката си държеше връзка писма, които виждаше за първи път. Чукът отекна отново, сякаш обявяваше смъртната присъда на всичките му добри намерения. Господи, колко наивен е бил само!

Вдигна миниатюрата и я постави заедно с писмата на пода.

— Това е писано от мен толкова, колкото този портрет е твой.

— А, очаквах да кажеш нещо подобно — заяви тя, а гласът й, подсилен с напевния шотландски диалект, прозвуча като музика в ушите му.

Щеше да я заболи, когато най-после осъзнае истината. Младият мъж я погледна право в очите с надеждата, че тя ще прочете отговора в погледа му.

— Писмата ми до теб в началото бяха и дълги, и чести, но тъй като ти отговаряше с набързо надраскани няколко реда за реколтата и становете… ами… — Въздъхна, отчаян от многобройните пречки и уплашен, че може да я загуби. — Исках да бъдем брат и сестра както по времето, когато бяха живи родителите ти, преди да се преместиш да живееш тук.

Сюизън премигна и го погледна отново. Почти се смееше, когато отвърна:

— Боже мой, Майлс, вярно е, че реагирах като дете, когато ме остави тук, но действително си бях малка — само на десет години. Сега вече съм възрастен човек и не чак толкова смахната, та да повярвам на всички тези приказки за братя и сестри. А и едва ли е уместно, ако питаш мен, като се има предвид…

Спря и бузите й поруменяха. Мозъкът му работеше трескаво в усилията си да намери нужните думи, за да я убеди.

— Робърт ми изпрати миниатюрата и е написал тези писма. Ако е нужно, още днес ще изпратя да го доведат. Аз съм невинен, Сюизън. — С надеждата да намали напрежението и неприязънта, които витаеха във въздуха, той се усмихна тъжно и додаде: — Презряното ми английско сърце не е чак толкова черно, колкото си мислиш.

В следващите няколко мига стана свидетел на смяната на хиляди емоции върху прекрасното лице на Сюизън Харпър — от недоверие до гняв, от удоволствие до мъка. Но липсваше единствената емоция, която желаеше да види — приемане на фактите. А негативната й реакция му бе омразна.

— Трябва да си побъркан, за да очакваш от мен да ти повярвам.

— Какво тогава ще стане с нас, Сюизън? — попита тихо Майлс с мисълта, че той самият трябва да бе побъркан, за да излага сърцето си за нови удари, но въпреки това бе неспособен да се въздържи. — И онова, което направихме в Лондон? И това ли ще отречеш?

Дъхът на младата жена секна, а тъмносините й очи се разшириха тревожно — реакция, която не бе очаквал.

— Направили ли? Какво имаш предвид? — попита тя, като го оглеждаше питащо.

Обвинителният й тон го шокира. Чувстваше се уморен от тази нескончаема словесна битка. Ако страстта бе единственото, което ги свързваше, щеше да я използва, докато принуди Сюизън да приеме истината и да признае, че също го обича.

Майлс се изправи и протегна ръка към нея.

— Сюизън, ела тук.

Тя отстъпи назад.

— Не.

— Страх ли те е? — попита той.

Прекрасното й лице се засенчи от тревога.

— Единственото, от което се страхувам, е да не изгубя дома си.

Все едно че го прободе с нож в сърцето, но той успя да запази спокойно изражението си. Щеше да я има, каквато и да бе цената.