Арнет Лем - Нишките на съдбата

Младата жена премигна, неспособна да разбере какво има предвид и каква бе причината за подобно нелепо твърдение.

— Роуард касъл е дом на рода Лохиел Камерон още по времето, когато вие, презрените англичани, сте живели из пещерите! Тук нямаш власт.

Майлс се усмихна, наклони на една страна глава и заяви:

— Напротив, имам. И ще остана тук толкова дълго, колкото желая.

Сюизън изправи гръбнак.

— Заплашваш ли ме? — Обгърна с широк жест помещението. — Тук? — Изгледа го възмутено. — В дома ми?

Решил, че моментът е подходящ да разкрие даденото на майка й обещание, младият мъж отвърна:

— Роуард касъл е мой, Сюизън. Мой е още от смъртта на майка ти.

Лицето й побеля като платно. Нима наистина имаше власт да отнеме дома й? Мили Боже! Беше откраднал сърцето й, бе забременяла от него. Какво още можеше да й причини? Объркана, тя отвори уста, затвори я, отвори я отново, но от нея не излезе нито звук.

— Сюизън… — окуражи я той.

— Но земята… замъкът е мой — обади се приглушено тя. — Чичо Раби е разговарял с краля и е откупил Роуард.

Майлс изгаряше от желание да я докосне и пристъпи крачка напред.

— Робърт е направил доста неща, но сред тях не е това, което твърдиш — произнесе тихо той. — Аз обещах на майка ти да запазя имението, Сюизън, и заложих наследството си, за да откупя земите на клана Камерон — обясни той. Младата жена го погледна бегло, но той забеляза тревогата в очите й. — След моята смърт — продължи Майлс, — или след като се омъжиш, земята става твоя.

При тези думи тя се оживи. Младият мъж се усмихна леко.

— Няма защо да питам кое от двете предпочиташ.

— Ти си лъжец и крадец, Майлс Кънингам. Открадна моята собственост — заяви с отбранителен тон тя, а сърцето й стенеше от разбитите момичешки мечти. — След това скалъпи някаква фантастична история, че уж са те затворили в Тауър ъф Ландън. А сега очакваш да повярвам, че си моят благодетел. — Завъртя се на пети и му обърна гръб. — Не ти вярвам! Нямаш доказателства.

Той я сграбчи за раменете и я притисна там, където й беше мястото. А после се приведе, така че носовете им почти се докоснаха.

— Не съм откраднал безценните ти шотландски десени — закле се той, като я гледаше право в очите.

— Ха-ха! — изсмя се тя. — Как можеш да отричаш, когато ги видях със собствените си очи в мазето ти!

— И въпреки това отричам — настоя той. — Защото знам, как са се озовали там.

— Откраднал си ги, ето така. — Знам, че си ги откраднал. — Гласът й обаче не звучеше толкова убедено. — Бяха там, в твоето мазе.

— А ти ги взе, нали?

Майлс плъзна длан под брадичката й и обърна лицето й към себе си. Видял упоритото й изражение, той въздъхна. Тя отново започваше да му се изплъзва.

— Сюизън — поде търпеливо той, само за да усети, как цялото й тяло се напрегна. — Помисли малко, любов моя. Защо ще рискувам да ги крада?

— Откъде да знам по какви правила работи побърканият ти мозък? — отвърна предизвикателно тя, в този момент следобедното слънце превърна косите й в пламъци. — След малко сигурно ще кажеш, че няколко шотландски елфи са ти донесли Maide dalbh на златните си крилца!

— Не, Сюизън — усмихна се дяволито той. — Говоря истината. Робърт Харпър е откраднал десените.

— Чичо Раби? — изсмя се тя. — И защо са му на него?

Майлс я изгледа сериозно — знаеше, че й е нужно време, за да осмисли онова, което щеше да й каже.

— Пренесъл ги е в мазето ми, за да ме обвини после в незаконното им притежание. Това е истината, кълна се.

Видя, как недоверието в широко отворените й очи премина в съмнение.

— Не! — Младата жена отстъпи крачка назад. — Та той ми е близък роднина. Не мога да повярвам. Няма да повярвам такова нещо за него.

Тя се завъртя и обгърната от облак ярък ленен плат, отново му обърна гръб. Гръбнакът й отново бе опънат като стрела. Все още не му вярваше. Беше вярна на Робърт!

Майлс потърси в ума си някакъв по-мек и тактичен начин, с чиято помощ да я накара да види действителността такава, каквато е, но нито една идея не му хареса, докато не се сети за миниатюрата.

— Мислех, че думата ми ще е достатъчна за теб, любов моя — рече безизразно той. — Нямах пръст в измамата с платовете ти. Нима забрави това?

Сюизън се обърна бавно към него, събрала ръце като за молитва.

— Не — прошепна тя. — Обвиних те несправедливо и съжалявам за това.

— Но…

Тя си пое дълбоко въздух. Гърдите й издуха плата на роклята й.

— Въпросът вече е уреден. Сама ще продавам платовете си.