Арнет Лем - Нишките на съдбата

„Винаги се стига до това“ — помисли си Майлс. В шотландските планини карираната носия и традицията, която представлява тя, се ценяха по-високо от всичко друго. Сибийл Харпър бе говорила по този начин. Нито времето, нито кървавите битки бяха променили планинците. Дали не грешеше, като искаше да унищожи Maide dalbh? Дали не трябваше да ги опазят въпреки опасността, на която се излагаха?

Младият мъж обърна лице срещу вятъра, без да престава да съзерцава земята, която някога бе мислил за прекалено камениста. Скорци и дроздове се трудеха неуморно, за да осигурят храна за своите малки, писукащи в гнездата край близките брези и ели. Космати говеда с дълги рога, типична за този край порода, пасяха сладката цъфнала детелина, покрила откритите поляни. Ливадите бяха осеяни с див невен. Жълтите цветове образуваха такива чудновати фигури по повърхността, сякаш някой великан бе разпръснал семената срещу вятъра. Хълмовете сияеха в пурпурен цвят от зрелия пирен.

„Как може някои хора да наричат груба и сурова тази земя?“ — размишляваше, изпълнен с копнеж, Майлс. Шотландските планини, известни с буйните си и упорити жители, обединени в кланове, с миризливите си овце и древните каменни крепости, бяха в действителност палитра, в която можеха да се видят най-прекрасните цветове и красота на природата. Нито кленовите гори на колониите, с техните златисто оранжеви багри през есента, нито европейските равнини, тучни и плодовити през пролетта, можеха да се сравнят с дивото великолепие на земята пред него.

Никога не бе чувствал Лондон като свой дом, а елегантната му къща бе само хотел, в който отсядаше между пътуванията си, или скъп декор, сред който посрещаше влиятелните си приятели, за да си осигури благоволението им. Шотландия обаче проникваше до самата му душа, зовеше го, предизвикваше го да открие границите на нейната щедрост. Но той просто не можеше да ги открие. Искаше му се да пусне корени в тази земя, да се присъедини към другите, които наричаха Шотландия свой дом. Искаше децата му да се родят тук.

Първо обаче трябваше да спечели Сюизън Харпър. Щеше да се справи. Тя го бе обичала в Лондон, щеше да го обикне и тук. С търпение и с помощта на времето щеше да възкреси любовта й, молеше се на Бога това да стане по-скоро. Тялото му я желаеше до болка, сърцето му копнееше за нея.

Зад него изцвили кон. Пронизителните звуци бяха в хармония с ниския музикален галски диалект, езика, на който говореха Дъндас и останалите. Сибийл бе научила Майлс на шотландски език още преди години и макар да не си спомняше всичко, знанията му бяха достатъчни, за да се ориентира в разговорите. Дъндас се готвеше да използва конете на пътника, за да разчисти пътя. Младият мъж хвърли още един поглед към Роуард и се запъти отново към другите.

Едва сдържа смеха си при вида на сцената, която се разкри пред очите му. Причината за веселостта му бяха конете. Пред тези двама представители на прочутата с внушителните си размери и благия си характер шотландска порода, Грейм и другите двама мъже изглеждаха дребни.

Козината на жребците блестеше като коричката на печени кестени, дългите им гриви и опашки се вълнуваха като зряло жито от лекия летен ветрец. Приличаха на екипаж от приказка, украсен с гирлянди от цветя, който тегли каретата на самия Гъливер. Единствено масивните им кореми и калната им козина, очевидно изцапана след преминаването на някой планински поток, издаваха ролята им на работни животни.

А те наистина работеха здраво. Хамутите им бяха дървени, покрити с кравешка кожа, с прикрепени към тях дълги вериги, изковани от скъпоценното вносно желязо. Зад себе си конете дърпаха широка цепеница, отдавна останала без кора и клони, която изпълняваше ролята на търмък. Прекараха жребците неколкократно назад и напред и след всяко минаване камъните по пътя ставаха все по-малко.

Някой извика името на Майлс. Той се обърна по посока на Роуард и видя приближаващия се Макаду. Конят на момчето приличаше на пони, в сравнение с масивните шотландски животни. Юношата скочи в движение и в бързината си да стигне до Майлс, се спъна в един голям камък.

— Внимавай, момко — засмя се младият мъж.

Изчервен от срам заради несръчността си, Макаду се изкашля.

— Господарката ме изпрати да ви доведа в замъка, сър… — Спря за момент, за да си поеме въздух. — Каза, че ще накара да набучат главата ви на кол, ако се бавите.

Хората зад него прекъснаха работата си, в очакване да чуят отговора му.