Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Аз съм планинец. Ти не знаеш нищо за нас, нито за земята ни. — Вече по тихо добави: — Нито пък за лейди Сюизън.

Истината в думите на войника трогна дълбоко младия мъж. Нещо повече, окуражи го. Дъндас изглежда се интересуваше повече от личния живот на господарката си, отколкото от опасността, която представляваха за тях десените или Робърт.

Майлс се възползва от възможността, която му се предоставяше.

— Изгарям от желание да открия, дали всички тук са така загрижени колкото теб за щастието на Сюизън.

Грейм наклони на една страна глава.

— Да не би да мислиш да спечелиш лейди Сюизън като възхваляваш хората й?

Крайчетата на мустаците на Майлс потрепнаха лекичко от усмивката му.

— О, аз ще си я върна, Дъндас. По един или друг начин. А ти вече даде дума, че няма да се намесваш.

Младият мъж пожела лека нощ на събеседника си, влезе в стаята и затвори тежката дървена врата. Наля си халба бира от каната, оставена върху масата, след което с разположи на един от огромните столове, за да обмисли положението. Беше сгрешил в отношението си към Сюизън. Тя бе упорита като майка си и ако възнамеряваше да си пробие път през камеронската гордост, трябваше да действа много умно. Нито насилието, нито ухажването бяха помогнали. Поне засега. Бе ред на неговата гордост да се разбунтува. Тогава си спомни мига, в който бе отнел девствеността й. Усети напрежение в слабините и разтвори по-широко крака, за да намали неприятното усещане. В съзнанието му се редуваха различни картини: Сюизън, възседнала го върху леглото му в Лондон, да го умолява прегракнало да й помогне да стигне до края, Сюизън, изумена и щастлива, когато настоява да я вземе на пода пред камината, Сюизън, облечена само с гарвановочерните си коси, спуснати върху раменете, надвесена над леглото му, да го храни с намазани с масло кифлички.

В този момент се оформи още едно видение, този път плод на мечтите му: Сюизън, с горда царствена осанка като шотландска кралица, поставила нежната си малка длан върху ръката му, го води надолу по стълбите на Роуард касъл, за да го представи на обитателите на Пъруикшир. Сюизън, която го нарича свой господар и го дарява със силни синове, за да управляват тези планински земи. Сюизън, мамена и използвана от Робърт Харпър. Сюизън, която се хвърля в обятията на Майлс, щом научава истината.

Беше жаден както никога преди в живота си. Студената бира облекчи желанието му да пие. Но гладът оставаше. Гладът за една червенокоса жена, която да може да нарече своя съпруга, за място, което да нарича свой дом, място в Шотландия, наречено Пъруикшир.

Младият мъж се изпълни с непоколебима решителност. Щеше да спечели сърцето на Сюизън Харпър и да я защити от Робърт, но първо щеше да завоюва на своя страна нейните хора.

Майлс стоеше на обсипания с камъни път, вперил поглед в простиращата се пред очите му гледка. На юг се намираше Глазгоу, на запад — Инвърнес, на север — Мъри Фърт, на изток — Роуард касъл. И Сюизън.

Откакто бе пристигнал преди две седмици, тя умело избягваше опитите му да останат насаме. Изглежда не знаеше нищо за участието на Робърт в кражбата на десените и всеки път, когато Майлс подхванеше темата, тя я сменяше. Младият мъж чувстваше в себе си, че жената, която обича, няма да му довери дори петак, камо ли сърцето си. Възнамеряваше да промени това положение, но първо трябваше да открие десените. Всяка нощ мълчешком бродеше из замъка, но усилията му оставаха напразни. Дали не ги държеше в стаята си? Тази мисъл го разсмя, тъй като ако зависеше от нея, той никога нямаше да стъпи там.

Зад него Дъндас даваше заповеди на мъжете, спрели да почистят древния път. Нащърбените камъни, свлекли се наскоро от подгизналия от дъждовете хълм, бяха задръстили прохода и направили невъзможно минаването през него. Един смел човек, нетърпелив да се добере до Роуард касъл и предстоящото празненство, бе отишъл да помоли за помощ. Бе отбил каруцата си встрани, с изкривена ос, а съпругата и децата му чакаха под близкия явор.

Челото на Майлс се покри с пот. Избърса я с ръкава на взетата под наем туника. Домашно тъканото платно бе меко и макар и дрехата да му бе голяма, тя бе по-удобна от всичко друго, което бе носил. Памучната туника, боядисана в пясъчен цвят и с избродирани малки кафяви магарешки бодили 10 10 магарешки бодили — емблемата на Шотландия — Б.пр. , беше красиво ушита.

— Вземи да я носиш — бе казал Дъндас, когато му подаде рубашката. — Изглежда прилично и ще ти бъде много по-полезна от твоите френски копринени дрехи. — После понижи глас и добави: — Нищо не може да замени шотландските платове.