Арнет Лем - Нишките на съдбата

Устните му се разтегнаха в лека усмивка.

— Да — избухна тя. — И аз няма да търпя повече това.

Горещият му поглед започна да обхожда бавно лицето, раменете и гърдите й. Сюизън се изчерви, имаше чувството, че ръцете му я опипват.

— Мисля, че е по-вероятно — проточи той, като продължаваше да я изяжда с очи, — да го изтърпиш. И то с удоволствие.

— Негодник!

— Мм! Напредвам — заяви бодро той. — Това е по-добре от последното име, с което ме нарече.

Искаше й се да захвърли салфетката си върху масата и да избяга от стаята, но камеронската гордост не можеше да й позволи да се изнесе като някоя страхливка. Младата жена вирна високомерно брадичка. Все някак си щеше да успее да го прогони от живота си, преди да я нарани отново.

— Не желая нищо от теб. Защо просто не вземеш да заминеш в мечтания си дом в Корнуол?

Той я погледна объркано за момент.

— Корнуол? — След това повдигна нехайно рамене и се усмихна дяволито. — Когато имам да изследвам Шотландия… и теб?

— Копеле! — изсъска Сюизън, смутена както никога досега.

Младият мъж въздъхна и затвори очи.

— Кажи ми нещо за мен самия, което да не знам, Сюизън Харпър.

Тя изпита известно съжаление, но отказа да му позволи да я завладее. В Лондон той може и да я бе командвал, но тук, в Шотландия, хода на събитията щеше да определя тя. Нямаше нужда от мъж, най-малко пък от сладкодумния и коварен Майлс Кънингам. По време на вечерята той приказва с всички присъстващи с изключение на Нели, която се държеше така, сякаш той не съществува, и на Ейлис, която страхливо кимаше в знак на „да“ или „не“, но отказваше да проговори.

Фъргъс беседваше свободно с Майлс и Сюизън заподозря, че двамата се бяха сприятелили още по време на миналогодишното ме посещение в замъка. Кой знае защо, това не я изненада, подобно на повечето обитатели на Пъруикшир, Фъргъс също нямаше представа за злодеянията на госта.

Когато масата бе почистена, младата жена се изправи.

— Благодаря на всички, че ни уважихте с присъствието си. До утре.

Преди да успее да измине и две крачки, Майлс бе вече до нея.

— Идвам с теб — заяви той и я хвана за ръката.

Тя хвърли тревожен поглед през рамо и установи с облекчение, че Дъндас се приближава към тях.

— Дъндас винаги ме придружава до стаята ми — прошепна тя. — Това е негово задължение.

— Беше негово задължение — отвърна младият мъж с тон, който не търпеше възражения.

— Нима предизвикваш началника на моята охрана? — попита тя с безкрайното желание да заличи тази самодоволна усмивка от лицето му. — Та той е два пъти по-висок от теб.

Майлс я придърпа още по-близо до себе си и промълви:

— Но аз имам два пъти по-голяма причина да искам да остана насаме с теб, нали така?

Дъхът на младата жена секна. Нима бе отгатнал за детето, което носеше? Защо иначе щеше да използва израза „два пъти“? Докъде ли бе готов да стигне, само и само да я постави в неудобно положение? Много далеч, реши тя, когато я притисна към себе си, без да обръща внимание на вървящия зад тях Дъндас.

Щом стигнаха стаята й, Майлс понечи да я последва. Дъндас се изкашля, но младият мъж като че ли не го чу. Търкането на стомана в стомана обаче привлече вниманието му, когато телохранителят измъкна сабята от ножницата си.

— Ще ви отведа до спалнята ви, сър — рече любезно Дъндас.

Майлс изправи гръбнак, а изражението му стана леденостудено като тресавище през зимата. Новата за нея брада подчертаваше строгата извивка на брадичката му. Сюизън потръпна, когато се запита кой от двамата щеше да отстъпи пръв. Надяваше се това да е Майлс, тъй като Дъндас очевидно бе готов да я защити. Колкото по-скоро разбереше това Майлс, толкова по-добре. Надяваше се да не принуди охраната й да прибягва до насилие.

Дъндас направи крачка напред, противникът му не помръдна.

— Лека нощ, Майлс — обади се припряно Сюизън, — и приятни сънища.

Той обърна към нея суровия си поглед, но вместо да се уплаши или ядоса, тя отново си помисли колко е красив и колко се бе замаяла от неочакваната си среща с него.

Той сякаш отгатна какво се въртеше в главата й, тъй като прекрасното му лице се озари от широка усмивка. Наведе се към нея, за да я целуне по ухото и прошепна:

— Спечели първата битка, Сюизън.

Коленете й омекнаха от милувката на топлия му дъх, но заплашителните му думи, макар и изречени тихо и спокойно, разбудиха гнева й. Би трябвало да го мрази, ала, за Бога, не можеше да го направи. Но определено му нямаше доверие.