Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Ще делим приборите, скъпа моя — прошепна гостът, — както правехме в Лондон.

След което се настани върху пейката и потупа с длан празното място до себе си.

Сюизън едвам се стърпя да не го зашлеви по красивото лице и то с такава сила, че да го събори от скамейката. Да върви по дяволите! Колко хитро я бе манипулирал и поставил в безизходно положение! О, щеше да си плати за това и то — скъпо. Усмихна се насила, поклони се, прибра полите си и седна до него.

— Да пием — обяви Майлс, като вдигна високо халбата й, — за лейди Сюизън Харпър, най-красивата дев… — Спря за момент. — По-скоро, най-красивата жена в цяла Шотландия.

Сюизън само дето не падна при тази завоалирана обида и се огледа крадешком, за да види реакцията на останалите. Нели говореше с леля й, а Флора Макайвър изучаваше бродерията по салфетката си. Лейди Бюканан се изкиска, а съпругът й се усмихна снизходително. Калайджията държеше халбата си, но очите му бяха вперени в Роуина. Дъндас разговаряше с Фъргъс. Младата жена си отдъхна с облекчение, тъй като очевидно никой друг не бе схванал намека.

— За лейди Сюизън Харпър — повтори калайджията, все така без да откъсва поглед от хубавата Роуина.

От всички страни се чуха гласове в знак на съгласие и из залата се понесе дрънченето на чаши. Роуина забърза покрай масата, за да напълни празните халби, като избягваше калайджията. Когато се приближи до господарката си и предложи да донесе още една чаша, Майлс се обади:

— Не, Роуина. Двамата със Сюизън ще пием от тази. Нали така, скъпа моя? — А след това прошепна така, че да го чуе само неговата домакиня. — Тя ми напомня за моята слугиня в Лондон, с гарвановочерни очи и сини като балдахина над леглото ми очи.

При вида на изкуствената му усмивка на Сюизън й се прииска да му издере очите. Не можеше да се освободи от усещането за мускулестото му бедро, притиснато в тялото й, нито пък от замайващото я мъжко ухание, което се носеше от него. Какво ли възнамеряваше да стори по-нататък?

— Ще пием от една чаша, нали? — настоя самодоволно той.

— Да — промълви едва чуто тя, обзета от безсилен гняв.

Младият мъж отпи дълга глътка и след това приближи халбата до нейните устни и то така, че да пие от същото място. Мръсник! Тя се подчини. Това събуди в нея спомена за устните му върху нейните и по челото й изби пот.

Майлс насочи вниманието си към дивеча. Набоде едно заешко краче и изчака търпеливо, докато Роуина напълни чинията с вкусно приготвени зеленчуци. Взе един картоф и го предложи на Сюизън с думите:

— Кои са тези хора?

— Посетители. Поканени гости.

Младият мъж вдигна едната си вежда и лицето му придоби царственото изражение, което тя вече познаваше така добре.

— А жената между Нели и мисис Макавър?

— Далечна роднина — отвърна Сюизън и извърна очи.

Майлс не си бе направил труда да прочете писмата й. Подобно на всички други извън Пъруикшир, той мислеше, че Ейлис Харпър е умряла още като дете.

— Изглежда ми доста питомна, за да има камеронска кръв във вените си — рече той, като повдигна и другата си вежда.

Светлината на свещите затанцува в кафявите му очи и се отрази в златистата му коса и брада. Младата жена се презираше задето го намираше толкова красив, мразеше и тялото си заради начина, по който откликваше на близостта му.

— Не. Не използва името Камерон.

Той погледна отново към Ейлис, очевидно погълната от яденето и от разговора си с Нели. После се обърна отново и рече:

— Отвори си устата, Сюизън.

Името й прозвуча като музика от неговите устни. Тя се подчини и погълна парчето пушена сьомга, без обаче да може да се наслади на вкуса й.

— Виждал ли съм я и преди? — попита отново младият мъж, без да отделя очи от устата й. — Когато живеехме в Абърдийн?

Притеснена, Сюизън преглътна и посегна към халбата. Всички извън замъка мислеха, че Ейлис е мъртва, но Робърт я бе взел от приюта за душевноболни и я бе приютявал до смъртта на Сибийл. Тъй като се страхуваше от непознати, Ейлис бе останала в стаята си по време на първото посещение на Майлс в Роуард касъл.

— Съмнявам се, че си я срещал — отвърна колкото се може по-безгрижно младата жена. — Тя е само една шотландка. Защо ще си си правил труда?

В очите му пламнаха гневни искрици.

— Сюизън — започна с измамно спокоен тон той, — зададох ти въпрос. И очаквам да получа отговор.

— Няма да получиш никакъв отговор от мен — опълчи се тя. — Не и докато не престанеш с този театър.

— Театър ли?