Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Нели — прекъсна я тихо, но с несъмнено авторитетен тон господарката й.

Само след миг тя бе до Майлс. Той я погледна и първата дума, която му дойде наум, бе… „прекрасна“. Усети, как омеква. Физическият ефект обаче бе напълно противоположен. Цялото му тяло, толкова дълго лишено от удоволствието, което можеше да му даде само тя, отвърна светкавично.

Младата жена поруменя под втренчения му поглед. Той положи неимоверни усилия, за да освободи съзнанието си от тези похотливи мисли и да подчини непокорното си тяло на своята воля.

— Отпрати прислужницата, девойче — рече той.

— Не ми нареждай какво да правя!

— Не й позволявай да остане — настоя ядосано Майлс. — Или тогава отвори широко вратите, така че всички да чуят. Не ми пука. Но това трябва да ти е ясно, Сюизън Харпър. Трябва да изясним този въпрос и то незабавно!

— Няма да те оставя сама с този езичник — обади се самоотвержено Нели.

Господарката й бе на края на издръжливостта си. Нямаше да позволи на Майлс да си създаде здрави позиции в Роуард. Не с Нели и със сигурност не с Дъндас и най-верните й хора. Майлс трябваше да напусне още днес Шотландия.

Обявеното празненство беше определено за утре. Но в негово присъствие не можеше да разкаже измислената история за мъртвия си съпруг. Той не трябваше да научи нито за бебето в утробата й, нито за местонахождението на Maide dalbh.

— Слушай какво ти казвам, Нели Бърк — озъби се Сюизън. — Излез оттук!

Прислужницата се изправи възмутено и вдигна десените на рамото си. В края на всяка пръчка висеше парче плат. Някои от тях бяха раирани, други — карирани. Лицето на слугинята почервеня от тежестта им. Имаше вид на шотландец, нарамил забранените от закона гайди. Подобна картина Майлс не бе виждал от младостта си и никога повече нямаше да види благодарение на кралската заповед.

Сюизън прошепна нещо в ухото на Нели, изпрати я до коридора и затвори вратата след нея. След това се обърна към Майлс и се приближи към него с познатото прелестно извиване на бедрата. Усмихваше му се и младият мъж усети, че тялото му й отвръща веднага. Тя идваше при него и можеше да си позволи да бъде великодушен към нея. Очевидно възнамеряваше да сложи край на това недоразумение.

В този момент дланта й се стовари върху брадясалата му буза. Ухото му писна и пред очите му се появиха звезди. По дяволите, бе го зашлевила така, че дори големият Тори Уиткинс можеше да й завиди.

Майлс сграбчи китките й, тъй като по здраво стиснатите й челюсти разбра, че се готви да го удари пак.

Младата жена опита да се освободи, гърдите й се надигнаха, устните й се изпънаха.

— Пусни ме, грубиян такъв! — изсъска тя, а очите й искряха ядно. — И отнеси противната си личност обратно в Лондон, където й е мястото. Не те искам тук. Не искам…

— Тишина! — Той прекъсна рязко тези слова, които го нараняваха болезнено.

Знаеше добре, че го иска. Обичаше го, беше сигурен в това. Докажеше ли веднъж, че виновният е Робърт, тя щеше да се хвърли с разтворени обятия към него.

— Престани! Пусни ме! — озъби се Сюизън, изплашена до смърт да не я омагьоса отново.

Макар и да го обичаше, не можеше да остави хората си в зависимост от демона, в който се бе превърнал.

— Не! — изръмжа младият мъж.

Прекрасните очи се разшириха и Майлс трябваше да положи доста усилия, за да не я разцелува. Тя бе емоционална както в гнева, така и в страстта си. При тази мисъл той усети напрежение в слабините си.

Кракът й се стовари върху пищяла му. Майлс отстъпи — страстта отлетя, изместена от рязката болка.

Сюизън се отскубна от ръцете му, но не помръдна. Гледаше го самодоволно, очевидно горда от начина, по който се бе отнесла към него.

— Можеш да си тръгнеш доброволно — започна с царствен тон тя, — или ще накарам хората си да те придружат до границата. Изборът е твой.

Някога бе подозирал, че е упорита като майка си, сега вече бе сигурен. Отвърна с преувеличено благоразумен тон:

— Да не би да се страхуваш, че ще създам неприятности в отношенията ти с Лаклан Маккензи?

Очите й се разшириха, а след това се присвиха.

— Нямах неприятности, преди ти да се появиш в живота ми.

— Може и така да е, Сюизън, но преди това нямаше и Роуард касъл, нали?

— Ти си луд — заяви тя. — Първо разправяш на Дъндас и слугинята ми, че съм те пратила в Тауър ъф Ландън, сега пък говориш врели-некипели за семейния ми замък.

— Той не е съвсем твой, Сюизън — отвърна толкова спокойно, колкото съумя той.