Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Но няма да забравиш, нали, Сюизън? И няма ли да започнеш да ми вярваш?

Мълчанието й го сряза като с нож.

— Добре тогава — заяви Майлс, бе решил да оставят темата за платовете. — Имам материално доказателство за вината на Робърт.

— Доказателство? Ами, това е поредната ти лъжа!

Наранен от жестоката забележка, младият мъж се обърна, приближи се до вратата и я отвори. Присви отегчено устни, тъй като Нели стоеше все още там.

— Иди в стаята ми и донеси миниатюрата — нареди той. — Тя е на…

— Знам къде е проклетата картина — присви очи слугинята. — Лъжлив подлец! Не ти стига онова, което причини на лейди Сюизън в Лондон, ами и сега…

— Върви, Нели! — изкрещя той, изгубил търпение. — Донеси я веднага, или, кълна се във всички светии, ще съжаляваш. И никога вече не подслушвай зад вратата ми.

— Твоята врата ли? — озъби се прислужницата, а след това измърмори под носа си някаква вулгарна келтска ругатня за близките му роднини.

Щом се убеди, че Нели тръгна да изпълни молбата му, Майлс се върна в стаята на Сюизън, като мислеше трескаво какво да каже, откъде да започне и как да направи и двете възможно най-безболезнено.

Всички идеи излетяха от главата му, щом видя застаналата край леглото Сюизън, със замислено изражение на прекрасното си лице. Прекрасно ушитата рокля подчертаваше красотата й. Белият лен беше на тъмносини квадратчета и във всяко едно от тях бе избродиран малък букет цветя.

Изпълниха го гордост и състрадание. Гордост от таланта й в тъкачеството и състрадание за нея самата, когато най-после приеме истината за чичо си. Трябваше да действа много предпазливо, когато изобличава Робърт. Изкашля се, за да се освободи от заседналата в гърлото му буца.

— Ти ли си уши роклята, Сюизън?

Тя като че ли се пробуди от дълбок размисъл.

— Не. — Отпусна се върху леглото. — Нямам талант за шиенето. Тя е дело на Нели.

— Но ти си изтъкала плата.

Младата жена сведе поглед към дрехата си и прокара леко тънкия си показалец по едно от тесните сини квадратчета.

— Да, шарката е мое творение.

— Прекрасна е — заяви убедено Майлс. — Мисля, че е по-хубава от всичко, което е правила майка ти. Нищо чудно, че се ядоса толкова, когато научи за измамата на Робърт.

Тя го изгледа, наклонила на една страна царствената си глава, а лъскавите коси се плъзнаха върху едното й рамо. Смелостта й изневеряваше. Откъде щеше да намери сили да го прогони от живота си, ако продължаваше да открива слабите й места?

— Моля те, не споменавай за чичо или мама — успя да произнесе тя. — Поне не сега.

Тя се взря със сериозно изражение в него. Младият мъж издържа погледа й с желанието най-после да прозре искреността му. Да съзерцава Сюизън Харпър бе най-приятното занимание, което можеше да си намери, и само с усилия на волята успя да се задържи на мястото си. Искаше му се да я прегърне и да я притисне към себе си. Искаше му се да…

Вратата се отвори и Нели влезе в стаята.

— Ето! — И тя пъхна миниатюрата в богато инкрустирана овална рамка в ръцете му. — Проклето английско парвеню. Дано дяволът да отнесе черната ти душа и да те отмъкне в ада. — После се поклони на господарката си и рече тихо: — Ще бъда в кухнята, миледи, ако имате нужда от мен.

Младата жена кимна. Слугинята излезе.

Майлс се разположи върху персийския килим в краката на Сюизън.

— Остани.

Докосна я по дланта, когато тя понечи да стане от леглото.

Очите й се насочиха към портрета, а след това — към някаква точка зад рамото му. Той държеше златната рамка в двете си ръце и изучаваше изписания върху него образ. Бледата дама не приличаше изобщо на пълната с живот Сюизън Харпър. Как ли щеше да реагира, когато научи истината?

— Знаеш ли коя би трябвало да бъде тя?

Младата жена замръзна. Зъбите й започнаха да хапят лекичко долната й устна.

— Да — дочу се тихият отговор. — Знам коя е.

— Коя? Тя го изгледа с поглед, който според него използваше само за най-непокорните си слуги.

— Това е жената, за която възнамеряваш да се ожениш — отвърна с царствен вид тя.

Майлс я погледна заинтригуван и отвърна:

— Да, предполагаше се, че това е жената, която обичам.

„Започна се.“ Ъгълчетата на устата й потрепнаха, а в очите й блеснаха сълзи. Сърцето му литна — Сюизън страдаше, че той може би обича друга.

— Изпрати ми го Робърт… след като го помолих за твой портрет.

— И той действително поръча портрет, не миниатюра. А това, както виждаш, не съм аз.

— Никога не съм виждал портрета. Аз поръчах миниатюра с твоя образ, Сюизън, за да мога да я нося с мен по време на пътуванията си. Робърт искаше да ме накара да повярвам, че изглеждаш така.