Джон Лескроарт - Предварително изслушване

Една вечер бе дошъл в Палатата заради късно позвъняване и влезе точно когато един от неговите инспектори — Карл Грифин, сега покойник — добавяше няколко цветисти орнамента към портрета на търсен престъпник, който някой друг бе залепил на вратата. Грифин дотолкова беше погълнат от изкуството си, че не чу как Глицки се озова зад него. Не усети нищо, дори когато лейтенантът извади пистолета си и го удари по главата с дръжката, поваляйки го за няколко минути в безсъзнание.

Глицки смяташе, че това е смешно.

Беше още по-смешно, понеже Грифин никога не би разказал за случая, без да се покаже като пълен идиот. Но по някакъв начин, историята се бе разчула.

И атаките се увеличиха.

Сега Харди зяпна. Вратата беше чисто бяла. Все още можеше да помирише прясната боя. И бе затворена — голяма рядкост по време на работния ден. Шокиран от безупречната белота, Харди тихо подсвирна и огледа огромната зала. Тъй като поне бегло познаваше повечето инспектори в отдела, той се спря на Марсел Лание, седнал зад бюрото си с молив върху някакви книжа.

Инспекторът отговори на погледа му, тръсна глава и каза тихо и властно:

— Не мога.

— Има ли някой при него?

— Не.

— Кога се случи това? — Вратата.

Свиване на рамене:

— Дойде след обедната почивка с кутия боя и мече. Отне му десет минути.

— Той добре ли е?

Поредно свиване на рамене. Отговорът не беше работа на един сержант.

Харди се замисли. Две предупреждения от двама професионалисти. Може би най-добрият ход би бил да се откаже и да изчака по-подходящ момент.

Но Харди бе шофирал дотук от офиса си, беше платил такса на паркинга и бе изминал целия път, за да направи служебно посещение на най-добрия си приятел. Това все пак беше краят на деня. Каквото и да ставаше, Ейб щеше да се справи с него. Вероятно Харди дори можеше да помогне. Освен всичко, бе уморен от всезнаещи пазачи, които се опитваха да го държат настрана от хората, с които искаше да се срещне. Първо Филис при Дейвид Фримън. Сега Сара Евънс и Марсел Лание с Глицки.

— Мисля просто да видя как е — каза той. — Няма проблем.

Почука на колоната до шокиращата бяла врата и чу познатия дрезгав отговор:

— Отворено е.

Вече вътре, първата реакция на Харди бе да потърси ключа на лампата, но Глицки отново проговори:

— Остави така. — Стаята не беше точно тъмна, но с изгасените лампи и спуснатите щори на двата прозореца съвсем не се къпеше в светлина. — Може би ще искаш да затвориш вратата.

Харди постъпи както му бе казано.

— На тази светлина не бих могъл да прочета и една дума. Не зная как работиш така. Сигурно е доста трудно за очите ти.

— Какво искаш, Диз?

Харди намери дървен стол срещу бюрото и седна на него.

— Чудесна врата. Харесва ми цветът й.

Никакъв отговор.

— Какво става, Ейб?

— Нищо.

— Добре ли си? — След продължителна тишина. Харди отново отвори уста: — Искаш ли да говориш за това?

— Няма за какво да говорим. — Столът на Глицки проскърца. Той се отблъсна от бюрото си и се облегна на стената зад себе си, подпрян само на задните крака на стола.

Очите на Харди бяха привикнали с мрака. Опита още веднъж:

— Вече мина пет часа. Искаш ли да отидем да пийнем по нещо?

— Не пия.

— Наистина ли? И откога? — Харди беше приятел на Глицки само от двайсет и пет години. — Понякога това не е най-лошата идея на света.

Глицки се наведе напред със стола и плесна с ръце на бюрото пред себе си. Когато проговори, гласът му бе омекнал:

— Опитвам се да обмисля нещо, разбираш ли. Междувременно, с какво мога да ти помогна?

Нямаше да спечели нищо от притискането на Глицки по неговия проблем, какъвто и да бе той, затова Харди си пое дъх и започна:

— Тук имаш едно момче, Коул Бърджис…

— Да. Убиецът на Илейн Уейджър.

— Предполагаемият убиец, както казваме в нашите среди.

— Да не би да го защитаваш?

— Не.

— Надявам се да е така.

— И не съм тук, за да освобождавам убиеца й под гаранция.

— Добре. Тогава за какво става дума?

Харди спокойно и кратко разказа причините за посещението си, познанството си със сестрата на Коул, Дороти, и всичко останало.

— Сестра му се безпокои, че когато е докаран, е отказвал дрогата и съдебните лекари не са го прегледали, за да поставят диагноза, че е на хероин. Както и да е. Въпросът е, че трябва бързо да отиде за детоксикация или му предстои доста тежка седмица.

— Така ли? Колко жалко.

— Добре. Все пак…

— Беше пиян, Диз. Докарахме го миналата нощ и той почти си изповръща червата. Все още разговаряме с него.