Джон Лескроарт - Предварително изслушване

— И от колко време? Осемнайсет часа? Може все още да е заподозрян, но е трезвен. Казвам ти само, че знаем, че е наркоман. Трябва да влезе в специална програма.

Но Глицки поклащаше глава:

— Не. Няма да се хвана на този номер.

— Какъв номер?

— Два дни на спокойствие в меко болнично легълце. Няма да стане. Беше пиян. Точка.

Това не бе отговорът, който Харди очакваше. Ейб беше педант — винаги играеше по правилата. „Може би — мислеше си Дизмъс, — причината не е тази, тъмната стая, явно нещо друго го гризе.“ Той започна спор:

— Е, хайде, Ейб, как би могъл…

Глицки тресна с отворена длан по бюрото и повиши тон:

— Беше пиян! Това е всичко, разбра ли? Прочетохме му правата, той проговори. Ще го вкараме в програма, когато приключим. Чу ли ме? Просто го забрави.

Харди се отпусна шокиран на стола си.

— Какво става, Ейб? — попита тихо. — Не мога просто да го зарежа. Знаеш това.

— Той уби Илейн.

— Така е. И се надяваме да гори в ада заради това. Но сестра му ми каза, че тази сутрин вероятно вече е в наркотичен глад. Има нужда от лечение.

Глицки не се трогна.

— Когато го прегледат, ще му направят стандартните тестове. Ако е на хероин, ще го разберем достатъчно скоро.

— Кога ще стане това?

Свиване на рамене.

— Когато приключим тук.

Харди се хвана за думите му:

— Имаш ли нещо против да попитам какво прави той в момента?

— Отговаря на въпроси. — Глицки се наведе напред със стола си. — И, за твое сведение, отказа адвокат. Може би, ако знаеше, че си ти…

— Той не ме познава. — Харди седна и гневно премести стола си. — Ти го изпотяваш, нали? — Погледна към вратата, след това се обърна към лейтенанта. — Ако беше на мое място, Ейб, щеше да ми кажеш, че тук има нещо гнило. Че не си върша коректно работата. Нещата не са така, както би трябвало да бъдат.

Лицето на Глицки бе каменно. Лейтенантът не каза нищо.

Харди въздъхна.

— Записа ли признанията на видео?

Отсечено кимване.

— Вярвам, че в момента правим точно това.

Кръвта на Дизмъс кипеше, но той заговори предпазливо:

— В случая ми казваш, че ако реша да продължа и да го вкарам в програма за наркомани, трябва да го направя през главата ти, така ли? Може би е добре да потърся съдия? Да поискам писмено решение? Ейб се взря в него през бюрото.

— Направи това, което трябва.

— Така и смятам. — Харди замълча. — Надявам се и ти да знаеш какво правиш.

— Възможно е. — Лейтенантът погледна през него. Говоря с теб.

Посещението беше приключило.

Глицки се самоизяждаше вътрешно.

След като Харди излезе, той повече от час остана зад бюрото си в мрачните глъбини на офиса, докато качеството на светлината не се промени. Навън се бе смрачило.

Лейтенантът стана, отиде до вратата, отвори я и надзърна в отдела. Работният ден бе приключил, но стаята за разпити все още беше затворена. Отвътре се чуваха гласове. Ридли продължаваше да се занимава с убиеца на Илейн.

Огледа помещението. Старият училищен часовник над фризера за вода показваше шест и петдесет. Със слушалки на ушите и глава, наведена над бюрото, Марсел Лание движеше устни и с молив нанасяше корекции, докато изслушваше касетата с интервюто и я сверяваше с напечатания текст. Пол Тию, който вече знаеше всичко, бе забил нос в книга, която изглеждаше на кирилица — сержантът работеше върху убийство, свързано с руската мафия и Глицки си помисли, че вероятно иска да победи езика, преди случаят да се задълбочи.

Нито един от инспекторите не вдигна поглед.

Нито един не се бе доближил и до вратата му.

Глицки я затвори зад себе си и заключи. Светна лампата, седна на стола си и изтегли чекмеджето за дреболии, за да извади снимката на Илейн. Не можа да я гледа дълго. Осъзна, че дъщеря му едва ли би се гордяла с него заради начина, по който бе задвижил нещата. Но когато даде разпореждания на Ридли, си каза, че това е случай, в който лошите неща се случват на лоши хора. Карма.

Сега се мъчеше да се убеди, че не е деен участник в мъчения, но усилията не се увенчаваха с успех. Въпреки че намерението на Глицки да изпоти младежа в стаята за разпити бе жестоко, то съвсем не бе необичайно — инспекторите в отдела често го правеха. В условия на стрес в затворено пространство заподозреният обикновено се скриваше зад правото си на адвокат или разказваше история, за която по-късно съжаляваше. Понякога, обаче, както в случая с Бърджис, можеше дори да признае в условия, които да не се окачествят като закононарушение.