Джон Лескроарт - Предварително изслушване

Между тях се настани тишина. Накрая Харди преплете пръсти в скута си. Беше чул достатъчно, за да разбере, че наистина не иска да се намесва. Харесваше Джеф, харесваше Дороти, срещаха се три-четири пъти годишно. А сега Дороти искаше да го наеме да защитава мъжа, който е убил една от неговите колежки. И въпреки успеха си в последните три дела за убийства, въпреки че си бе спечелил някаква слава, този път не беше заинтересован.

Бе харесвал, познавал и ценил Илейн Уейджър. Нямаше никакво желание да помага на убиеца й. Имаше други адвокати, които биха могли да защитават брата на Дороти и да живеят много по-лесно с тази мисъл. И те бяха свободни да го направят. Но колкото по-дълго говореха, толкова по-лесно тя можеше да си създаде впечатлението за мълчаливо съгласие. Затова той трябваше да зададе следващия въпрос:

— И какво искаш от мен, Дороти?

— Коул трябва да отиде в болницата за детоксикация, а аз не познавам каналите. Трябва ми някой, когото биха изслушали и който знае как да говори с тях. — Очите й му показваха, че това не й харесва повече, отколкото на него. Но ставаше дума за семейни задължения. Ценностите, на които я бяха възпитали, нямаше да й позволят да се измъкне.

Харди си каза, че така не се съгласява да защитава убиеца на Илейн. Ще види какво може да направи, за да осигури детоксикация на заподозрения. Помагаше на приятел и това бе всичко — още една изконна ценност, която не му позволяваше да се измъкне. Нещата нямаше да излязат извън тези рамки.

Харди реши, че ще получи най-бърз резултат, ако направо отиде при шефа на отдел „Убийства“, който случайно бе най-добрия му приятел. На четвъртия етаж на Съдебната палата Дизмъс се порадва на най-бавния асансьор на света и на Сара Евънс, инспектор в отдела и съпруга на един от съдружниците на Дейвид Фримън. Той и Франи понякога излизаха със Сара и Греъм. Смяташе я за приятел и обикновено се поздравяваха сърдечно. Но днес погледът й бе дистанциращ.

— Ако си тук, за да видиш лейтенанта, може би е по-добре да дойдеш друг път.

— Нещо по-различно от обичайното му клокочещо състояние?

Тя просто поклати глава и каза:

— Късмет. Предупредих те. — И го набута в асансьора.

Той продължи да се чуди, докато вървеше през дългия коридор към отдел „Убийства“. Това беше просторно, открито пространство с мръсни прозорци по цялата задна стена. Бюрата на дванайсетте инспектори бяха там, повечето от тях седяха лице в лице с партньорите си. Обичайните бюрократични боклуци задръстваха работното пространство — зелени и сиви кантонерки за папки, фризери за вода, кафе-машина, която на външен вид предполагаше, че може да е оригиналната „Мистър Кофи“ на Джо Ди Маджо. Една работеща стоп лампа добавяше известен стил.

От дясната страна на Харди имаше три врати. Двете крайни водеха към стаите за разпит. Средната бе стаята за аудио-визуален контрол. От лявата му страна се намираше офисът на лейтенанта — правоъгълник от около десет квадратни метра, който някой архитектурен маг бе добавил в последствие. Вратата на Глицки го накара да замръзне на място.

Дълги години офисът на лейтенанта нямаше врата. В крайна сметка, преди три години, след като няколко месеца се опитваше да убеди бюрократите да му купят врата, на Глицки му дойде до гуша. Дойде сам през почивните дни и си закачи една, купена със собствени пари.

По този начин призна, че това го засяга. Груба грешка.

Безценната врата на Глицки незабавно стана истинско съкровище за всеки психолог, който би искал да изследва въздействието на стреса върху иначе нормални хора, заети с разследване на убийства. След първоначалния бум на графити и увреждания на имуществото през първия уикенд след окачването й, за Глицки стана въпрос на чест да се въздържа от коментар или реакция, без значение какво правеха хората му върху нея. А те правеха каквото си искат.

Вратата се превърна в живо доказателство на нещо дълбоко и не особено ласкателно за отдел „Убийства“ в Сан Франциско. Един огромен плакат на клоуна Бозо с международния символ „НЕ!“ бе завзел центъра й, но това беше едва ли не първото и най-безобидно оскверняване. Последният път, когато Харди дойде преди няколко седмици, на вратата нямаше свободен сантиметър — обгорели бележки, лепкави топчета, дъвка, три дупки от куршуми, различни стикери за коли, снимки с обяви за проститутки, портрети на заподозрени от стари случаи.

Инспекторите в отдела го смятаха за добра шега. Глицки не виждаше нещата по този начин, но нямаше да си върже черно заради това. Имаше други възможности.