Джон Лескроарт: Предварително изслушване

Както и да е, Лок бе постановил, че трябва да имаме единна позиция по отношение на нашите обвиняеми — или и двамата се споразумяваме, или заедно се явяваме в съда. Смяташе, че моето хлапе ще лежи петнайсет години. Е, аз избрах съда: първо, защото моето момче, Арон, не го беше направило — не бе стреляло, нито бе имало представа, че ще се стигне дотам; а дори и да е имало, не можеха да го докажат. И второ, защото съм си такъв. Не мога да взема парите на клиента си и да се уговоря с обвинението да прекара половината от живота си в затвора.

Не забравяй, че нямах намерение да накисвам клиента на Логан. Моето хлапе казваше, че е било в колата през цялото време и си няма понятие какво се е случило. — Някъде по време на разказа Фримън се бе изправил на крака и отново преживяваше всичко. Разхождаше се от вратата до прозореца на офиса и обратно като мечок в клетка. — Така. Работя си аз върху защитата на моето хлапе и хвърлям по едно око на не особено любимия си колега Логан, защото, както знаеш, така се прави при нас. Но забелязвам, че той не си дава особено зор за общите ни изслушвания, принуждава свидетелите ми да приказват — дори чух слухове, че е изкарал ангелите на някои от тези хора. Съдията започва да се изнервя от непрекъснатите отлагания и неявявания и от наистина ужасната документация.

Но, тъй като старият Даш трябваше да свърши основната работа, аз му предоставях и облагите от това — професионална любезност, както знаеш. Движехме нещата към съда и той трябваше да знае това, което зная и аз, нали?

Тогава, две седмици преди датата за избор на съдебни заседатели, познай какво стана? Не можеш! Ще ти кажа. Логан дойде и ми каза, че е решил да се споразумее за Латрон. Беше си получил парите. Нямаше време за съд. Както би предположил, нещата между нас се пообтегнаха. Напомних му, че не може да се споразумее, след като аз смятам да се явя в съда, което, да ме вземат дяволите, щях ида направя. Така че той ме заплаши — ако доведа нещата до съд, Латрон щеше да натопи Арон. Щеше да каже, че просто се е мотаел по свои дела, когато Арон е пристигнал и го е поканил да се повозят. Той, Латрон, не е знаел, че ще има стрелба. Било е идея на Арон и той стрелял.

Казано накратко, какво можех да направя? Вероятно и двамата щяха да получат доживотни. Така че, ако се споразумеем, щяха да им лепнат само по петнайсет години. А сега искаш ли да разбереш любимата ми част?

— Не беше ли тази?

— Не. Чуй това. В началото исках да осигуря пускане под гаранция на хлапетата. Делото беше изтощително — първото им провинение като пълнолетни. Така или иначе, те нямаше да избягат. Но Даш Логан не се съгласи. Наговори ми цяла камара дивотии как е прекалено рисковано, че ще породим съмнения у съдията, че е добре да запазим благоразположението му за процеса — процес! Хм! Убеди ме с това, че ако направя постъпки за моя клиент, той ще го направи за своя и няма да се получи. Съдията ще откаже и на двамата, така че какъв е смисълът?

— Предавам се — каза Харди. — Какъв беше проблемът?

— Проблемът! — сега Фримън почти пищеше. — Проблемът беше, че Логан искаше да държи Латрон в затвора. И знаеш ли защо? Защото чукаше седемнайсетгодишната приятелка на Латрон, затова.

— Да, разбирам — отбеляза Харди, — поне е имал добра причина. — Но клатеше глава и цъкаше неодобрително с език. — Доста отвратителна история.

Старецът дишаше тежко. Върна се до бюрото си и застана зад чашата, в която имаше няколко глътки вино. След това си наля още малко.

— Той е отвратителен…

Телефонът на бюрото избръмча. Фримън се протегна и го вдигна, послуша малко и го подаде на Харди.

— Филис е. Казва, че една жена отвън във фоайето иска да те види.

— Лъже. Нямам никаква уговорка. Просто се опитва да ме изгони оттук и да ти възвърне благословената самота. Чудя се дали Даш Логан няма нужда от рецепционистка.

Фримън вдигна пръст и послуша още малко.

— Дороти Елиът? Съпругата на Джеф?

Като остави чашата с превъзходното и едва вкусено вино на масичката за кафе. Харди скочи на крака и се стрелна към вратата. Чу зад гърба си как Фримън казва на Филис:

— Веднага ще дойде.

Дороти го поздрави с кимване, учтива усмивка и няколко едва прошепнати думи. Веднага ставаше ясно, че има някакъв ужасен проблем — веселите искри в очите, които бяха нейна запазена марка, сега отсъстваха. Беше също толкова очевидно, че не иска да обсъжда нищо във фоайето. Стълбището не бе широко и Харди я пусна пред себе си.

Докато я следваше, остана впечатлен от изправената й стойка — широките й рамене бяха изтеглени назад, а ръцете се отпускаха свободно отстрани. Стъпка по стъпка, тя изкачваше стълбището така, сякаш носеше огромен товар на раменете си. Хрумна му, че е възможно съпругът й Джеф, един от приятелите му и автор на рубрика в „Кроникъл“, който страдаше от множествена склероза, внезапно да е починал.