Джон Лескроарт - Адвокати на защитата

Истината беше — нашепваше някакъв дяволски глас вътре в нея, — че изобщо не й се налагаше да играе по правилата, които винаги бе приемала като евангелие, още от правния университет. Доказа го ясно през изминалите четири месеца, когато буквално като сомнамбул се яви на не по-малко от десет дела в съда. Никой, нито дори вездесъщият й бос Дизмъс Харди, не бе намекнал, че има проблеми с работата й.

Във всеки случай клиентите винаги бяха виновни. Но нямаше нужда да ги спасява, да ги измъква чисти, като им издейства оправдателна присъда. Не, трябваше само да притисне малко тук, да пофлиртува с областния прокурор там, за да изкопчи по-изгодна сделка — и всички бяха доволни. Ето какъв беше бизнесът, в който работеше. Беше бизнес и тя започваше да разбира как функционира.

Господин Норт беше казал, че синът му е обвинен в убийство и ако се окажеше вярно, щеше да й бъде първото. Но опитът й я караше да вярва, че най-вероятно обвинението е неоснователно. Ако не беше станало объркване с друг човек, в най-лошия случай злополука, навярно ставаше дума за непредумишлено убийство. И разбира се, семейство Норт щяха да искат да разполагат с адвокат. Ако Ву отидеше сега, поне щеше да добие представа за случилото се, да научи някои очебийни подробности. Щеше да има на разположение уикенда, за да налучка някаква следа, ако беше останала.

Красивата къща на Норт беше в дипломатическия квартал, на Клей Стрийт в Пасифик Хайтс. Стари дървета хвърляха сянка върху тротоарите от двете страни на улицата, а повечето резиденции бяха скрити зад някаква преграда — жив плет, желязна ограда или измазани с гипсова мазилка зидове.

Няколко минути след четири часа Ву слезе от колата си, за да натисне бутона на боядисаната в зелено месингова плоча, вградена в стълба от фалшиви керемиди, който подпираше орнаментираната решетъчна врата към алеята за коли. Когато се представи, чу меко щракане, след което се разнесе жужене и портата се отвори.

От съображения за сигурност между портата и къщата имаше много малко разстояние. Ву влезе и свърна вляво, преди да стигне гаража. Алеята за коли беше доста тясна, но близо до входа се разширяваше и описваше кръг — точно там паркира, в пространството, потънало в дълбока сянка. Когато слезе от колата първия път, Ву можеше да види синьото небе през короните на дърветата и да чуе равномерното шумолене на априлския бриз, но тук, в малкия закътан листак, беше тихо. С дипломатическото си куфарче в ръка, тя си пое дъх, затвори очи за миг, за да събере мислите си, после заобиколи колата, изкачи стъпалата към покритата теракотена веранда и позвъни на звънеца.

Хал Норт беше в началото на четирийсетте, дребен жилав мъж, който имаше навика да се облича крещящо и вулгарно, така, както и говореше. Днес отвори вратата в светложълта, разгърдена риза, която разкриваше буйно окосмената му гръд — сред космите блещукаше дебела златна верижка. Носеше бели широки панталони и износени чехли на бос крак. Не беше остарял и с една седмица, откакто Ву го бе видяла за последен път. Гъстата му черна коса беше къса и небрежно разрошена, лицето — непривлекателно и длъгнесто, с едър нос и пронизващи зелени очи, които измериха Ву от горе до долу, докато стискаше ръката й.

— Благодаря, че дойдохте — каза той. — Не ми изглеждате много болна. — И отстъпи крачка назад. — Помните Линда, нали?

— Разбира се. — Ву пристъпи прага и протегна ръка. — Радвам се да ви видя отново, госпожо Норт.

Линда Норт беше поне с осем сантиметра по-висока от Хал и в други времена щяха да я определят като сексбомба. Руса, миловидна, стройна и дългокрака, тя винаги бе поразявала Ву с външността си на една от онези жени, каприз на природата, покрай които годините и житейският опит сякаш минаваха, без да оставят белег или следа. Макар Ву да знаеше, че е малко под или малко над четирийсетте — беше родила Андрю само година след като бе завършила гимназия — изглеждаше на не повече от седемнайсет в джинсите и обувките си за тенис, с мъжката тишъртка и вързаната си на конска опашка коса.

— Ели ще ни направи кафе — и Хал побутна жените пред себе си по късия коридор, който водеше от фоайето към трапезарията. — Ели! — Той отвори със замах вратата към съседната кухня. — Сервирай ни тук! — После се обърна и подкани двете жени. — Сядайте, сядайте. Сега ще дойде. — Той придърпа един стол до съпругата си и седна, като хвърли последен поглед към кухненската врата, зад която се предполагаше, че Ели ще се появи всеки момент, сетне отново се обърна към Ву. — Наистина — започна той. — Признателни сме ви, че се озовахте толкова бързо.