Джон Лескроарт - Нищо друго, освен истината

— Зная. Аз също. Но последните ни месеци, прекарани при Ед и Ерин, бяха чудесни. И не бяха досадно ежедневие, както при нас четиримата вкъщи. А ми се струва, че се дразниш точно от досадното ежедневие.

Харди дълго мълча и накрая й отговори:

— Права си.

— И то отново ни предстои.

Той се опита да го обърне на шега:

— Чак от понеделник.

Но Франи не се отказа.

— И какво ще предприемем?

Дизмъс въздъхна повторно.

— Какво ще кажеш: като ти се иска да се изповядаш пред някого, да идваш при мен?

— Ще опитам. Стига да ме изслушваш.

— Изглежда справедливо. — Той срещна погледа й. — Но какво ще кажеш и за малко повече равновесие между „детските работи“ е работите на възрастните? Не моля за невъзможни неща — например седемдесет на трийсет процента и да излизаме само двамата на всеки две седмици.

Франи бе принудена да признае, че той има право.

— Зная, че малко прекалявам. Аз съм виновна. — Изправи раменете му и седна в скута му. — Но пак ще имам приятели и вероятно някои от тях ще са мъже.

Тук Харди едва не се усмихна.

— И през ум не ми минава да спирам. Приятелите са хубаво нещо. Възможно е и аз да си имам няколко — имам предвид жени. Което обаче май не е като твоето приятелство с мъжете.

— Не зная — отвърна тя. — На някои жени им допада твоят стар и неумолим вид.

— Едва ли приятелствата ми ще имат нещо общо с външния ми вид. А какво искаш да кажеш с това „стар“?

— Е, всъщност не стар, а по-скоро зрял, внушителен.

— Внушителен. Това ми допада. — Целуна я, и то както трябва. След около петнайсет секунди, току-що приключил с едната целувка, я целуна втори път. — Внушавай ми това — заключи.

— Уверена съм, че ще мога — отвърна Франи.

Изправи се, улови го за ръка и го поведе през трапезарията, през кухнята и нагоре по стълбите към новата им спалня.

На следващия ден, в неделя, силен, дъхтящ на море вятър задуха откъм океана, но небето бе яркосиньо и температурата позволяваше да ходиш по риза.

Цялото семейство Харди и повечето им приятели и роднини се бяха събрали да отпразнуват нанасянето им в къщата: Глицки, баща му Нат и синът му Орел, Дейвид Фримън, Еди Ерин Кокран, Моузес Макгайър, съпругата му Сюзън Вайс със сина си Рико и Анджела Моралес с две от децата си, Макс, Касандра и Рон Бомонт, както и приятелката му Мари.

Задният двор на Харди представляваше продълговата и тясна ивица трева, оградена с розови храсти. Той се намираше между два невисоки блока, които за щастие пропускаха слънчевите лъчи.

Всички, освен Фримън, бяха донесли тенджери с гощавки: чили, спагети, чопино 9 9 Пикантно ястие от задушена риба, скариди и раци със зеленчуци и червено вино. — Б.пр. , задушено овнешко със зеленчуци. Всички тези ястия, заедно със салатите и хляба и буренцето с бира, бяха наредени на масата за пикник. И сега, след огледа на къщата и ахканията и охканията, след като пийнаха и похапнаха, Глицки хвърли поглед на Харди и двамата влязоха вътре да се полюбуват на последните подробности от подредбата или нещо подобно.

Всъщност прекосиха цялата къща и излязоха на новата веранда, два пъти по-широка от предишната. Харди приседна на новия парапет, но все още не себе настанил като хората, когато външната врата се отвори и се появи Дейвид Фримън, размахал пура.

— Рекох си да изляза навън да попуша.

— Ти си беше навън, Дейвид — отвърна Харди. — В задния двор.

Но старецът цъкна недоволно.

— Деца. Долнопробни пури. Съсипва им дробовете. Ако вие обаче, приятели, искате да останете насаме…

Харди изгледа въпросително Глицки, а той сви рамене. Нямаше значение.

— Стига да умееш да пазиш тайни.

— Такова ми е призванието — отговори Фримън с безизразно лице.

— И какво? — обърна се Харди към лейтенанта.

— Знам го от става вече две седмици — започна Глицки, — но исках да изчакам до днес, за да ти кажа нещо, което да внесе хармония в случилото се.

— Виж го само какви ги ниже — отбеляза Харди пред Фримън.

— Тъкмо му се любувах — отвърна старият човек.

Глицки рядко се усмихваше, но Харди сметна, че изражението му в момента със сигурност следва да се определи като самодоволно ухилване.

— Няма да ти падам на колене — сериозно продължи той.

— Става дума за Бакстър Торн.

— Добре — прие Харди, — може пък и да ти се примоля мъничко.

Една седмица след изборите, през която специалният издирвателен отряд на Глицки не бе успял да изкопае поне някаква улика, свързваща нападението над пулгаския Храм на водата с Торн и компанията му, ФМК бе затворила офиса си на „Ембаркадеро“ завинаги. Макар полицейските следователи да бяха помолили Торн да остане на разположение, два дни след затварянето на ФМК той бе изчезнал безследно, без да остави новия си адрес.