Джон Лескроарт: Нищо друго, освен истината

В крайна сметка бяха възприели китайското гледище, че бедата и сполуката се означават с един и същ символ. И тъй, след като възстановиха първоначалната основа на къщата, те се прехвърлиха нагоре. Над първия етаж надстроиха спалня и баня. Това им освободи пространство да превърнат старата си спалня в семейна стая. Което пък означаваше, че в дневната вече няма да има телевизор — отдавна набелязана цел: вече бе възможно там да се проведе смислен и непрекъсван разговор.

Харди вгради нов, двеста и седемдесетлитров аквариум за рибки в стената между кухнята и семейната стая, за да му се любуват и от двете страни. На достъпна височина завинти стара въдица за марлини на стената над новата печка и на нея окачи железния си тиган, чиято черна вътрешност заблестя, закалена в пожара и прясно натъркана със зехтин.

По време на строителството бяха струпали в задните стаи колкото се може повече от вещите и през последните три дни приключиха с пренасянето на най-тежките от тях. И ето, новите мебели красяха дневната и трапезарията. Три нови и оцелялото слонче от венецианско стъкло отново се строиха на полицата над камината. Върху новото им легло горе се кипреше ватирано одеяло с венчален пръстен, което бяха открили в антикварен магазин при семейно пътуване през почивните дни до Мендосино.

Бяха се изръсили и въпреки парите от застраховката, приличаха на разорени младоженци след сватбено пътешествие.

Харди приключи с нареждането на купчина чинии в един шкаф, извърна се и се изненада, че внезапно е останал сам. Отвори вратата към трапезарията и я прекоси покрай солидната и елегантна маса със столове. Десетината слоя лимоново масло все пак не премахнаха миризмата на изгоряло от бюфета, но тази вещ от преди създаваше уют и представляваше поне някаква връзка с миналото.

Слънцето клонеше към залез и лъчите му струяха през капаците на еркерните прозорци, осветявайки дневната, Франи седеше на крайчето на дивана пред нещо, което според Харди можеше да се превърне в негово кресло за четене, но все още бе рано да се каже, тъй като не бе привикнал към него.

— Добре ли си?

Тя побърза да се усмихне любезно.

— Просто си почивам.

Застанал между двете помещения, той се загледа в лицето й за известно време, после взе един стол иззад гърба си и седна с лице към нея.

— Красиво е, нали? — попита жена му.

Здраво забил ходила в пода, с лакти на коленете, Харди се огледа: лъскавия дървен под, килимчето в стил навахо, светлия кожен диван, няколко изискани нови принадлежности, няколко произведения на изкуството, Франи имаше право — подредбата бе малко еклектична, смътно напомняше за Санта Фе, но всичко прекрасно си подхождаше.

— Добра работа свършихме.

Начинът му на изразяване я шокира и неопределената усмивка отново се изписа на устните й, потрепна и изчезна.

— Какво има? — попита Харди.

— Така е, сам знаеш. Заедно вършим нещата добре.

— Точно това казах и аз.

— Да, разликата обаче е, че аз наистина го мисля.

Той я изгледа.

— И аз, Франи.

Тя се подвоуми, после стана, отиде до прозореца и остана там известно време, преди да се обърне отново към него.

— Истинският живот отново ще започне тук в понеделник. Ще си бъдем четиримата.

— Зная.

— Училището, децата, домакинските грижи, твоята работа. Не искам пак да се докараме до предишното положение. — Махна да покаже новия им дом. — Ако няма да имам теб, всичко това не ми трябва — ето какво имах предвид. Още утре ще го зарежа, ако започне да ти се струва, че се налага да работиш денонощно, за да го изплатиш, ако бремето е прекалено голямо.

Той вкопчи ръцете си една в друга.

— Причината не е в работата. — Изпусна въздух с надути бузи. — За мен работата беше бягство.

— От какво? — Едва долови следващите й думи: — От мен ли?

Харди вдигна рамене и ги отпусна тежко.

— Не зная. От всичко. Май бях забравил, че трябва заедно да постигаме всичко.

Думите му докоснаха някаква струна в душата й и тя се изсмя тихичко:

— Е, предишното си го постигнахме заедно. Но знаеш ли, никога не съм те лъгала. Никога.

— Зная.

— Наистина ли? Защото е така.

Той се замисли, въздъхна дълбоко.

— Всъщност винаги съм ти вярвал, Франи. Просто тогава ми беше трудно да те разбера.

— Зная. Толкова съжалявам за станалото. — Тя колебливо пристъпи към него. — Значи ще можем да започнем наново? Нова къща, нови взаимоотношения.

— Опитвам се.

Тя измина и останалия път до стола му.