Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

— Мак, какво по дяволите трябва да правя с тия шибани документи, като са под моя охрана? Къде ще стане това второ предаване?

— Не знаеш ли?

— Ами, не, разбира се.

— Щото генералът мисли, че знаеш.

— Не, не знам !

— К’во ще кажеш да се върнем и да го попиташ, а, Сам? Ако питаш мен, не ти препоръчвам да го правиш. След като знаеш какви чувства изпитва към теб. Господи! Може да изрови какви ли не закононарушения от твоя страна. А преди малко те и снимаха. Всяка беда води след себе си друга. Като ефекта на доминото. Ще те размятат по съдилищата година-две.

— Какво има в този куфар, Хоукинс? Не ме будалкай! Какво има в него ?

— Съжалявам, Сам. Опасявам се, че не мога да ти кажа. Нали разбираш, момко. Поверително е.

Девъро седеше на дивана. Наведе се напред с ръка протегната над малката масичка. Макензи стържеше с ножовка веригата.

— Веднъж да махнем тая проклета верига, после лесно ще отключим куфара — рече Мак успокоително. — С бензинова горелка щяхме да свършим за нула време.

— Ами ръката ми , говедо такова? На всичко отгоре не знаеш и комбинацията на шифъра.

— Не се спичай, до десетина минути ще я сваля. Това желязо се оказа доста яко.

След час и десет минути веригата бе разрязана и увисна на китката на Девъро с ключалка с шифрова комбинация от три цифри.

— Трябва да се обадя в службата — рече Сам. — Ще се безпокоят къде съм.

— Няма. Нали си с мен. Във военното разузнаване. Така пише в споразумението. Най-малко един ден, най-много три.

— Но сега не сме там.

— Отишли сме на обяд… — Макензи се прокашля.

— Все пак, трябва да телефонирам…

— Майка му стара, никакво доверие ми нямаш! Защо мислиш чаках чак до днес, за да отида във военното разузнаване? Остава ти един ден и аз разполагам с времето ти. Ако не си в службата , никаква беда не може да те сполети.

— Разбира се. Ако не смятаме това, че може да ме изправят до стената.

— Глупости — Хоукинс стана от пода и отнесе освободеното куфарче до писалището на хотелската стая. — При мен си на сигурно място. Нали ги знам какви са мърльовци в Главния инспекторат. Мислиш си, че си приключил всичко и в последния момент влиза някой смръдльо и ти казва, че няма да мръднеш от там, докато не свърши инструктажът или някоя друга тъпотия.

Девъро гледаше как генералът отвърза металните ленти и отвори куфарчето. Имаше някаква логика в лудостта на Мак. Сигурно щеше да се появи я някой неоформен документ, я някоя работа, дето началството няма да иска да се занимава с нея. Я ще пратят на грешен адрес някой меморандум. Всичко можеше да се случи. Хоукинс определено имаше право: далеч от службата Сам бе на завет.

Макензи извади неколкостотин фотокопирани страници и ги сложи на писалището до куфарчето. Девъро ги посочи с пръст и попита предпазливо:

— Това цялото ти досие ли е?

— Е, не съвсем. Повечето са отворени дела, които никога не са били закривани.

Сам изведнъж изтръпна повече, отколкото през последните три часа:

— Я, почакай. Нали в архива ми каза, че това са само сурови материали за хора, с които си се сблъсквал по време на службата си?

— Или за хора, с които други са се сблъсквали. И това ти казах, синко, не помниш ли? Така се беше спекъл, че не ме слушаше.

— О, Господи! Изнесъл си документи по дела, които не са твои ?

— Не, Сам — отвърна Ястребът, докато подреждаше купчина листове. — Ти ги изнесе. Така е записано в книгата за посетители. И срещу името ти стои твоят подпис.

Девъро падна назад на дивана:

— Мръсен гадняр!

— Това май обяснява всичко — съгласи се Хоукинс натъжен. — Колко пъти на бойното поле съм се чудил как е възможно да правя такива неща. И отговорът винаги бе един и същ. Бях обучен да оцелявам, момко. И сега се боря за оцеляването си.

Ястребът прилежно подреди от ляво на куфарчето четири купчини фотокопия. И забарабани по тях с пръсти сякаш свиреше на пиано, забил замислен поглед в Сам.

— Мисля, че ще се справиш блестящо. Ще приемеш да те назнача временно за мой адвокат, нали? Няма да е за дълго.

— И става въпрос за нещо много по-сложно от обикновени инвестиции, нали? — Девъро не смееше да отлепи гръб от облегалката на дивана.

— Дребна работа, бих казал.

— А ако откажа, да не се притеснявам и за Броукмайкъл. И той е дребна работа. Ами това незначително измъкване на документи от архива на военното разузнаване? Нищо работа, нали?

— Не си мисли, че е кой знае какво.