Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

Цялата тази работа му напомняше нещо; ами, да, сети се накрая Девъро. Преди няколко седмици гледа по телевизията един филм. „Седем дни през май“. Отиде до единствения прозорец и се загледа навън. И надолу. През решетките. Стаята бе на четвъртия етаж. Военното разузнаване явно не желаеше да поема рискове дори с юридически придружители от Главния инспекторат.

От съседната стая се чуваха гласове. Говорещите избухнаха в смях, последваха здрави мъжки псувни. Отколешни братя по оръжие си припомняха доброто старо време, когато на всеки му се печеше яйце на гъза и само генералите си гледаха кефа. Сам седна на един стол, взе в ръце стар, протъркан екземпляр на „Да изкореним венеричните болести в G–2“ и зачете.

Монотонен звук от съседната стая изведнъж откъсна погледа му от четивото, което наистина бе интересно.

Трррррт-шън. Трррррт-шън. Трррррт-шън.

Девъро преглътна няколко пъти, притеснен от това, че забрави хапчетата за стомах в колата. Дори да искаше, не можеше да сбърка този звук с друг. Беше ксерокс-машина.

Защо в секретна стая, където поверителните документи могат само да бъдат разглеждани, имаше копирен апарат?

От друга страна, защо пък не?

Първият въпрос обаче бе много по-логичен. Наличието на копирна машина противоречеше на разпоредбата по член седемстотин седемдесет и пет.

Сам се върна към четивото си, но не можеше да се съсредоточи дори върху илюстрациите.

След час и двайсет минути звукът спря. След няколко минути се чу изщракване в ключалката и вратата към стаята се отвори. Появи се Макензи с куфарчето си в ръка, поиздуто и стегнато с две блестящи метални ленти със знака на военното разузнаване. От дръжката висеше къса стоманена верига.

— Какво по дяволите е това? — попита Девъро от стола, притеснен и доста изнервен.

— Нищо — отвърна спокойно Хоукинс. — Само няколко досиета, готови за прехвърляне.

— И какво по дяволите е това?

— Майоре — продължи Макензи, като извиси глас и се изпъна като струна. — Влиза бригаден генерал Беризфикуш! Мир-но!

Девъро скочи от стола и козирува на огромния офицер с дванайсет реда отличия, превръзка на окото и перука на главата, който бързо влезе в стаята. Генералът отвърна стегнато на поздрава и протегна на Сам тежка, мускулеста ръка.

— Разбрах, че ви предстои уволнение, майоре — рече той с прегракнал глас.

— Да, сър — отвърна Девъро и стисна протегнатата ръка.

В същия миг Хоукинс прехвърли веригата на куфарчето през ръката на Сам, завъртя трите колелца на шифрованата ключалка на нула и излая:

— Първото предаване изпълнено, генерале!

— Прието , сър! — изкрещя в отговор генералът, който все още стискаше здраво ръката на Сам, втренчил единственото си око право в него. — Документите са под ваша охрана и отбрана, майоре! Готови за второ предаване!

— За какво генерале?

— А така! — генералът пусна ръката му. — Не сте ли вие онзи тъпунгер от Главния инспекторат, който прекара стария Броуки Броукмайкъл?

Стомахът на Сам се загърчи; ситна пот изби по челото му, а тежкото куфарче сякаш щеше да му откъсне ръката.

— Нещата не стоят съвсем така, сър.

— Така ли? — изрева генералът. — Значи трябва да вярвам на един нестроевак, а не на Броуки?

— Но, генерале…

— Млък , войнико! Какво е това? Неподчинение ли?

— Не, сър. Съвсем не , сър. Само исках да обясня…

— Да обясните ли? Кръъъ-гом към вратата и пристъпете към второ предаване или ще ви дам на военния съд! За неподчинение и некомпетентност!

— Да, сър! Слушам, сър! — Сам се опита да козирува, но куфарът и веригата бяха много тежки, та само размаха ръка пред лицето и отпраши към вратата, която като по чудо двамата военни полицаи отвориха тъкмо навреме.

Формалностите на входа приключиха много бързо. Металните ленти на куфара имаха въздействието на генералски пагон. Девъро трябваше само да се разпише в книгата за регистриране на посетителите, а миниатюрна камера му щракна една снимка.

Чак на улицата Сам проговори на Ястреба:

— Това копеле е лудо! Щеше де ме набута в дранголника за нищо! Защо?

— Старият Броуки има много приятели — отвърна Макензи. — Дай аз да карам.

— Благодаря — Девъро забърка с лявата ръка в десния си джоб и му подаде с още треперещи пръсти ключовете. Отидоха на паркинга и се качиха в колата.

След петнайстина минути, насред задръстването в центъра на Вашингтон нервите на Сам започнаха да се отпускат. Паническият страх от генерала-идиот, който можеше в последния момент да провали уволнението му, бавно отмираше. Но на негово място идваше друга, много реална заплаха. Присъствието й се засилваше от мълчанието на Ястреба.