Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

— Мак! — изпищя отчаяно Девъро. — Да не искаш да кажеш, че си направил ведомост за заплати?

— Не. Пошегувах се. Но идеята е превъзходна. Сам едва удържаше нервите си:

— Моля те. Мо-ля те! В Бостън има адвокатска кантора и един прекрасен човечец, който някой ден ще стане върховен съдия. Той очаква да се върна при него на работа след седмица-две и няма да погледне с добро око на ангажимента ми към друг човек докато съм в отпуск. А ти ми каза, че ти трябвам за не повече от три — четири седмици. Така че, никаква ведомост.

— Добре — съгласи се тъжно Хоукинс.

— Казвай сега какво има да се прави утре. Ще си начислявам дневен хонорар, който накрая ще извадя от десетте хиляди и ще ти пратя остатъка в края на месеца. От Бостън.

— О, не се притеснявай за това.

— Напротив, притеснявам се . Трябва да ти кажа също, че нямам разрешително да практикувам в щата Ню Йорк. Ще се наложи вероятно да платя на друг адвокат; зависи каква ще бъде поръчката ти. Предполагам, че тя включва подготвяне на документи за регистриране на корпорацията ти — Девъро запали цигара. Почувства облекчение от това, че ръцете му не трепереха.

— Още не. Но и това ще стане след ден-два. Утре искам да провериш положението на един човек на име Делакроче. Анджело Делакроче. Живее в Скарсдейл. Притежава няколко компании в Ню Йорк.

— Какво означава „да проверя положението“?

— Ами, дочух, че имал проблеми в бизнеса. Бих искал да знам дали са сериозни. А може и да ги е оправил. Интересува ме, така да се каже, сегашното му благополучие.

— Благополучие ли?

— Да. В смисъл дали още крета или вече са го тикнали в затвора.

Девъро помълча известно време, после заговори бавно, сякаш обясняваше на дете:

— Аз съм адвокат, а не частен детектив. Това, за което говориш, го вършат адвокати само в телевизионните сериали.

Макензи Хоукинс не се забави с отговора:

— Направо не ми се вярва. Когато човек иска да стане акционер на корпорация, адвокатът на компанията трябва да провери благосъстоянието му, нали така?

— Е, предполагам, че това зависи от процента на дяловото му участие.

— Значително е.

— Значи тоя Анджело Делакроче е проявил интерес?

— Може и така да се каже. Но не бих искал да си помисли, че го подозирам в нещо и го проучвам, нали разбираш?

Девъро забеляза, че ръката му започна леко да трепери. Това бе лош признак; не толкова, колкото болките в стомаха, но все пак лош.

— Имам пак странното чувство, че не ми казваш всичко, което трябва.

— Всяко нещо с времето си. Можеш ли да свършиш тая работа?

— Виж сега, тук има една фирма, с която моята кантора има вземане-даване, всъщност имаше някога. Може би продължава да има. Те навярно ще ми помогнат.

— Чудесно. Свържи се с тях. Но не забравяй, Сам, че отношенията ни са като между адвокат и клиент. Все едно, че си имаш работа с лекар, свещеник или с добра проститутка; не споменавай името ми.

— Можеше да си спестиш това уточнение, не съм ахмак — рече Девъро.

По дяволите! Стомахът му се бунтуваше. Затвори телефона.

— Анджело Делакроче! — Джеси Бартън, старши партньор и син на основателя на „Бартън енд Уисълуайт“, искрено се разсмя. — Сам, ама тебе наистина те е нямало доста време!

— Толкова ли съм гола вода?

— Ще ти го кажа по друг начин. Ако нашият общ приятел в Бостън и някогашен твой работодател ( надявам се , че все още е такъв) Аарон Пинкъс разбере, че сериозно готвиш някаква сделка с Делакроче, ще се обади на майка ти.

— Значи съвсем съм дезориентиран?

— Не се майтапя. Аарон ще те вземе за ненормален и лично ще свали табелката с името ти от входа на кантората — Бартън се наведе напред. — Делакроче е от Коза Ностра. Стои толкова високо в йерархията на изнудвачите, че отвсякъде го канят на официални банкети. И, естествено, е недосегаем. Побъркал е и прокурори, и следователи. Не че не се опитват, но просто не могат да го спипат.

— Тогава Аарон не трябва да научи за невинното ми проучване — доверително му пошушна Сам.

— Това, че ми се довери, не трябва да те притеснява. Всъщност, твоят клиент наистина ли е толкова наивен?

Стомахът на Сам бързаше да отговори вместо него. Трябваше веднага да каже нещо, за да заглуши звука:

— Според мен, да. Но му дължа услуга, Джеси. Спаси ми кожата в Индокитай.

— Разбирам.

— Така че, въпросът е важен за мен — продължи Сам. — Значи смяташ, че е абсолютна лудост? Да си има работа с този Делакроче?