Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

— Какво искаш от мен?

— Да подготвиш няколко договора. Фасулска работа според мен. Основавам компания. Можеш да я наречеш дори корпорация.

Сам пое дълбоко дъх:

— Много забавно, ако не беше тъжно. Каквито и да са целите и намеренията, има едно не съвсем маловажно нещо, което се нарича уставен капитал и без което не може да се основе корпорация. Зная финансовото ти положение. Не искам да те обиждам, но спестяванията ти не стигат, за да влезеш в списъка на корпоративните риби.

— Това че не вярваш си е твой проблем. Надявам се много скоро да промениш мнението си.

— И какво искаш да кажеш с тази тъжна забележка?

— Че съм изчислил авоарите до цент, това искам да ти кажа — Хоукинс положи длани върху купчините фотокопия. Сякаш бе открил Изгубения кивот.

— Какви авоари?

— Четиридесет милиона долара.

— Какво? — Сам скочи от дивана като ударен от електрически ток. Стоманената верига на китката му заскача из въздуха и краят й го халоса по окото.

По лявото.

Стаята се завъртя пред очите му.

Веднага щом затвори вратата на хотелската си стая, Девъро разкъса плика. Отвътре извади правоъгълно листче от дебела хартия и се втренчи в него.

Беше разплащателен чек на негово име. За сумата от десет хиляди долара.

Абсурдна работа.

Всичко бе абсурдно; нищо нямаше смисъл.

Бе хвърлил униформата точно преди една седмица. При уволняването му нямаше никакви спънки; никакъв Броукмайкъл, никакви служебни проблеми в последния момент, защото се появи в канцеларията си само час преди формалната раздяла с армията. А когато отиде, имаше не само превръзка на лявото око, но и дебел бинт на дясната китка, по която пареха рани от изгаряния.

Изнесе се от апартамента си, изпрати нещата си в Бостън, но не замина в същата посока, защото едно гадно копеле на име Макензи Хоукинс настояваше, че се нуждае от „адвоката си“ в Ню Йорк. И така, Сам се сдоби с двустаен апартамент в хотел „Дрейк“ на Парк Авеню, предварително резервиран и платен. За един месец; Хоукинс смяташе, че това е достатъчен срок.

За какво? Макензи още не бил готов да му „открехне“. Но Сам не трябвало да се безпокои, всичко било „включено в графа разходи“.

Чия графа разходи?

На корпорацията.

Каква корпорация?

Тази, която Сам скоро щял да регистрира.

Пълен абсурд!

Бълнувания за четиридесет милиона долара, които направо плачеха за челна лоботомия.

И сега — чек за десет хиляди долара. Чисти, без данък и без разписка.

Да ти умре конят от гъдел! Хоукинс не можеше да си позволи това. Освен това бе стигнал твърде далеч. Никой не изпраща на друг човек (особено пък на адвокат) десет бона без всякакво обяснение. Откачена работа.

Сам отиде до телефона, провери в обърканите инструкции как се борави с него и набра номера на Макензи.

— Мама му стара, момко! Що за възпитание е твоето!? Можеше да кажеш поне едно „благодаря“.

— За какъв дявол? За съучастието ми в кражба ли? Откъде си взел десет хиляди долара?

— От банката.

— От твоите спестявания ли?

— Позна. Сам се обрах.

— Но защо?

От Вашингтон последва кратка пауза.

— От тебе научих тази дума, синко. Мисля, че го нарече договор с адвокат.

Втора пауза. Този път в Ню Йорк.

— Доколкото си спомням, казах, че съм навярно единственият адвокат, сключил договор за някакъв шантаж, който може да го прати на разстрел.

— Това са твои думи. И аз пожелах да поправя впечатлението ти. Искам да знаеш, че ценя високо работата ти. Не ми се ще да мислиш, че те подценявам.

— Стига глупости! Знам, че не можеш да си го позволиш, а освен това не съм свършил работа и за пет пари.

— Слушай, момко, аз по-добре знам какво мога да си позволя и какво не. И освен това не е вярно, че не си направил нищо за мен. Та ти ме измъкна от Китай четири хиляди години преди да изтече срока на присъдата ми.

— Това няма нищо общо. Исках да кажа…

— А утре ще бъде първият ти работен ден — прекъсна го Ястребът. — Няма да се преработиш, но все пак ще започнеш.

Този път паузата в Ню Йорк бе доста по-дълга.

— Преди да кажеш каквото и да било, трябва да ти напомня, че като действащ юрист съм принуден да спазвам професионална етика, която е строго специфична. Няма да направя нищо, което може да застраши адвокатската ми кариера.

Хоукинс му отвърна веднага гръмогласно:

— Не ще и дума! Мама му стара, момко, не желая нечестен адвокат в моята корпорация. Не бих желал името на такъв човек във ведомостта…