Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

— Не разбирам. Къде е несправедливостта?

— Братовчедът е второкласен певец в една невзрачна оперна трупа и през половината от годината е без работа. Китайските комуняги веднага правят набиващото се в очи сравнение. Певецът дере гласа си, за да радва хората със своето изкуство и гладува, докато братовчед му папата се тъпче като чревоугодник и краде от залъка на бедните.

— И това толкова те впечатли, та чак си го отбелязал?

— Аа, не, момко. Подчертал съм си само неточностите, за да ги покажа на един мой приятел свещеник. Може да ти се стори чудно, но проучих някои неща, за които преди и на ум не ми е идвало. Бог, църквата и други подобни… Само не ми се смей.

Девъро се усмихна:

— Не намирам нищо смешно в такива работи. Винаги съм ги вземал доста насериозно. Религиозното съзнание е не само конституционно право, но често то е истинският жизнен сок на човека.

— Много хубаво го каза. И задълбочено, Сам. Между другото, пак за оная работа с Броукмайкъл. Утре сутрин в G–2. Трайкай си и прави, каквото ти кажа.

Хоукинс чакаше под навеса пред входа на хотела, когато Сам паркира до бордюра. В едната си ръка носеше дипломатическо куфарче, което изглеждаше много скъпо, с другата отвори вратата и се намъкна в колата. Широка усмивка щеше да разчекне лицето му.

— Майка му стара! Ама че хубава утрин! Денят бе ужасен. Студен и навъсен, а облаците по небето обещаваха проливен дъжд.

— Барометърът ти май се е скапал.

— Дрън-дрън! Слушай, момко, денят, както и възрастта, зависи от това как се чувстваш. А аз се чувствам прекрасно! — Хоукинс поизпъна реверите на туиденото си сако, понагласи тъмно червената вратовръзка върху модерната си раирана риза и приглади нежно с пръсти косата край слепоочията.

— Радвам се, че си в такова добро настроение — рече Сам, запали мотора и се включи в движението. — Не бих искал да ти го развалям, но там не можеш да влезеш с куфарче. Нямаш право да изнасяш документи. Такива са разпоредбите в G–2.

Хоукинс се разсмя. Измъкна пура от джобчето на ризата:

— О, не затруднявай юридическото си мозъче с подробности — той отряза крайчеца на пурата със сребърно ножче. — Погрижил съм се за всичко.

— Не си ти човекът, който трябва да се грижи за нещо! Аз отговарям за теб и през следващите двайсет и четири часа трябва да съм абсолютно чист — Девъро изкара яда си на клаксона; колите около тях му отвърнаха със същото.

— Господи , защо си се вкиснал? Дръж под око само авангарда, за фланговете не се кахъри.

— Абе, на какъв език разговаряме? За какви флангове ми говориш? Какво означава това ?

— Означава това, което ти казах снощи — Макензи палеше пурата си. — Прави, каквото ти говоря и не вдигай шум. Между другото, искаш ли да знаеш кой отговаря за архивите в G–2? Всъщност името му едва ли те интересува, но е разкошно копеле, истински гений. Изобщо не бе чувал за мен преди няколко години, когато го измъкнах от лагер за военнопленници, западно от Ханой. Завършил е „Уест Пойнт“. Випуск четиридесет и седма. Също като мен. Майка му стара, колко малък е светът и какви съвпадения…

— Не!… Не, Мак! Не! Не, не и не ! Без тия! Няма да стане! — Сам пак се нахвърли на клаксона. Натискаше го като луд. Заради една възрастна дама, която със сетни сили прекосяваше улицата. Бедната женица се разтрепера и сгуши глава още по-дълбоко между раменете си.

— Член седемстотин седемдесет и пет ясно определя, че юристът-придружител е само придружител.

Не и наблюдател. Той отвежда офицера от разузнаването до мястото за преглеждане на документите и го връща, но няма право да влиза с него в помещението. Навярно има много непочтени адвокати, а, Сам? — Макензи дръпна яко от пурата.

— Има още нещо , което е забранено в тази стая, копеле отровно! — Девъро пак натисна с цяла длан клаксона. Възрастната дама преполовяваше със скорост на костенурка улицата. — Не се допускат хора с куфарчета !

— Допускат се, ако става въпрос за окончателно попълване на досието. Никой не може да вижда тези документи, освен дежурният офицер по архив. Те са строго поверителни.

— Да, ама там няма нищо! — изкрещя Сам, като сочеше към куфарчето.

— Откъде знаеш? То е заключено.

При влизането в сградата на военното разузнаване Хоукинс бе придружен мълчаливо, професионално от двама военни полицаи до специалната стая, определена за изпълняване на процедурата по член седемстотин седемдесет и пет. Сам вървеше отзад. Процесията му се стори формална и суха, като на екзекуция, само дето Мак разваляше впечатлението с безгрижната си походка и с цивилния си костюм. Но щом влязоха в стаята, Хоукинс изпъна рамене и с дресирания лай на щатен офицер нареди на двамата полицаи да отведат Сам в съседната стая и да повикат началника си. Те му изкозируваха, подхванаха мълчаливо Сам от двете страни и го заведоха в съседната стая. Затръшнаха вратата, заключиха я, провериха коридора и с походка на офицери от Вермахта излязоха в преддверието. Заключиха и неговата врата.