Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

Сам Девъро наблюдаваше преобразяването на Макензи Хоукинс със смесени чувства — от сдържан смях през измамно спокойствие до необяснимо страхопочитание. Ястребът се бе превърнал в сантиментално пиленце и липсваше единствено причината за тази метаморфоза. Не че Сам забравяше за страшната заплаха — Монголия или Левънуърт, но след като се призна за виновен, извини се публично, написа онова унизително писмо и позволи да го снимат с наведена глава, докато му четяха присъдата — сто години условно, можеше поне да запази самочувствието си на висш офицер и да се противопостави с двойно по-голяма мощ на всички бури. Вместо това, за да разсее всяко съмнение, той стигна до крайности. Сякаш наистина бе решил да изличи и спомена за себе си.

„Каква ужасна фраза“ — мислеше си Девъро.

Естествено, Сам допускаше поведението на Хоукинс да е свързано по някакъв начин със сделката с Вашингтон за досиетата по силата на член 775 от Устава и разрешението Макензи да бъде допуснат до тях. И така да бе, пак изглеждаше ненужно генералът да се престарава; три разузнавателни служби бяха прегледали досиетата и не намериха в тях нищо, което би могло да навреди на националната сигурност. В по-голямата си част документите засягаха стари конспиративни операции в Сайгон, няколко направо дребни спекулативни сделки в Европа и куп догадки, слухове и недоказани твърдения — абсолютна боза.

Дори Хоукинс да бе убеден, че ще измъкне някой и друг долар от тези непотвърдени и стари данни — а явно тази бе единствената причина да настоява за изпълняване на член 775 от Устава — от това нямаше да пострада никой. А като се има предвид инфлацията, намалената пенсия, която щеше да получи, и статутът му на недосегаем човек, животът му нямаше да е песен. Така че, никой не се притесняваше от това какво ще прави със старите си досиета. Освен това и да имаше неприятни последици, нали бе написал и подписал собственоръчно онова писмо .

— Мамка му стара, момко, да знаеш как се радвам, че те чувам отново — по телефона гласът на Макензи звучеше много силно и някак ентусиазирано, та Сам инстинктивно отдели слушалката от ухото си. Къде от загриженост за слуха си, къде от неясен страх, свързан с този глас.

Девъро се бе разделил с Ястреба преди повече от две седмици в Калифорния, веднага след пресконференцията в базата „Травис“. Сам се върна във Вашингтон и до този момент — три дни преди бе зает почти изцяло с прибиране на багаж и довършване на всички канцеларски задължения, които биха могли дори с една минута да забавят настъпването на великото събитие.

Хоукинс не бе сред тези задължения, но самото му присъствие вещаеше някаква абстрактна заплаха. В по-общ смисъл.

— Здрасти, Мак — предпазливо отговори Сам. Още в началото на съдебния процес в Пекин бяха зарязали военните титли в контактите си. — Във Вашингтон ли си?

— Къде другаде, момко? Утре трябва да се явя в G–2 по член 775. Не знаеше ли?

— Бях много зает. Трябваше да свърша куп неща, преди да пусна кепенците тук. Освен това не виждам защо някой трябва да ми казва, че ще ходиш в архива.

— А е трябвало — отвърна Хоукинс. — Защото ти ще ме придружаваш. Мислех, че знаеш.

Изведнъж Девъро усети огромна твърда буца в стомаха си. По навик изтегли чекмеджето и бръкна за хапче „Малокс“ 10 10 „Малокс“ — средство за успокояване на болки в стомаха — Бел.ред. :

— Да те придружавам ли? За какво ти е придружител? Не знаеш ли адреса? Ще ти го кажа, Мак, имам го тук записан. Не си тръгвайте, сержант ! Дайте ми веднага адреса на архива на G–2! Размърдайте си задника , де!

— Чакай, Сам — прогърмя гласът на Макензи Хоукинс. — Това е просто една процедура, нищо повече. Няма защо да се спичаш. Естествено, че знам адреса; би трябвало и ти да го знаеш , момко, нали така?

— Не желая да те придружавам. Не ставам за придружител! Казах ти сбогом още в Калифорния.

— Можеш пак да ми кажеш „здрасти“ на вечеря. Как ти се вижда това?

Девъро задиша тежко. Преглътна хапчето и махна на сержанта-секретар да си ходи.

— Съжалявам, Мак, но наистина имам да довършвам някои неща. Може би в края на седмицата; всъщност, по всяко време след други ден. По-точно, след шестнайсет нула нула.

— Е, Сам, мислех, че ще свършим тая работа утре сутринта. Искам да кажа, че трябва да си там, синко. Така пише в заповедта. Няма да се изцелим накрая, я? Господи! Ако не изпълним заповедта, няма да ни уволнят и двамата.