Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

— Искам да се махна от армията! Нищо друго! — Сам така изви салфетката, че тя чак изпука. — Платих си за справедливото възмущение. Това вече е минало!

— За теб, момко. Но не и за стария Броуки.

— Фактите не могат да бъдат изопачени. Извиних се, и то писмено. В други ден след шестнайсет нула нула ще продиктувам на цивилен секретар декларация, в която ясно ще заявя, че няма да отварям това дело!

— Ще го отвориш, ако старият Броуки измъкне един документ от банкокското досие и издаде заповед за арестуването ти. Той е генерал, Сам. Дори да е прекарал службата си в лъскане на пагони на по-висшестоящи лайнари, както разбирам.

Хоукинс стисна устни, зацъка с език и бавно поклати глава; широките невинни очи зад леко матираното стъкло на очилата изразяваха всичко друго, но не и невинност.

— Добре, Мак. Играта свърши. Спомена, че искаш да уговориш Броукмайкъл да зареже тези глупости. Можеш ли?

— Или ще го убедя да не го прави, или ще го разкарам за известно време. Да, мога да направя или едното, или другото. Вземеш ли веднъж в ръка заповедта за уволнение, Броуки няма да може да насъска никого срещу теб, ако ще да си съдере задника. Тази хартийка ще му върже ръцете, нали. Всъщност, ти го знаеш по-добре от мен.

— Да, знам. Само ми кажи каква гадост искаш да извърша.

Ястребът свали тъмните очила и с елегантни жестове започна да чисти стъклата, сякаш лъскаше сапфир.

— Трябва да ти призная, че мислих много за бъдещето си. И смятам, че в него има място и за теб, но не съм много сигурен.

— И си напълно прав. Идната седмица се връщам на бюрото си в „Аарон Пинкъс и съдружници“ в Бостън, най-добрата юридическа фирма по Източното крайбрежие.

— Е, би могъл да го поотложиш с няколко седмици. Да кажем с един месец, а? За Бога , момко, изгубил си цели четири години; какво е още един месец?

— Някой ден Аарон Пинкъс ще влезе във Върховния съд. Всеки ден в неговата кантора носи знания и не желая да се отказвам от трийсет години платено образование. Какво искаш да кажеш с това, че имало място и за мен? Къде?

— Нужен ми е адвокат. Мисля, че по-добър от теб не познавам.

— Предполагам, че съм единственият, когото познаваш…

— Но по някои точки издъхваш, приятелче — прекъсна го Хоукинс, докато нагласяше очилата на носа си. — Съжалявам, че ти го казвам, но това е факт. Така че, двоумя се дали да те наема. Ще помисля още по въпроса.

— А междувременно ще държиш Броукмайкъл настрана, нали?

— А ти ще размислиш ли по предложението, което ти направих? Само за няколко седмици, а? Виждаш ли, имам някой и друг спестен долар…

— Много добре знам колко пари имаш — обади се Девъро. — Наложи се да го проверя. Навярно искаш съвет от мен как да ги вложиш?

— Нещо такова…

— Нямам съответната квалификация, но ще ти помогна. Наистина — Сам искаше да му помогне. След толкова години всеотдайна и изпълнена с опасности служба на родината Мак бе успял да спести общо петдесет хиляди долара. Никакви други авоари. Никакви къщи, недвижимо имущество или акции. Нищо. Тези пари и занижената пенсия бяха всичко, на което можеше да разчита до края на живота си. — А ако не мога да ти дам съвет, какъвто мисля, че заслужаваш, ще намеря някой, който може.

— Трогнат съм, синко.

Дали в грубите бръчки около войнишките му очи не блестеше издайническа сълза? Сам не можеше да каже, защото тъмните очила му пречеха.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Може да прозвучи сантиментално, но това е най-малкото, което всеки данъкоплатец може да направи за теб. Дал си много на страната, а политиците те прекараха. Знам го много добре.

— Е, момко — рече Хоукинс с дълбока, героична въздишка, — всеки прави каквото трябва в този свят. В даден момент… Ох! Тоя идиотски костюм ме стяга повече и от парадна униформа — Ястребът измъкна от вътрешния джоб сгънато пожълтяло списание. Ъгълчетата на някои страници бяха прегънати и маркирани с червено мастило.

— Какво е това? — попита Девъро.

— А-а, китайска комунистическа пропаганда. Жмичките го бяха забравили в килията ми. Обичайните комунистически глупости, написани на неправилен английски. Това е статия, която би трябвало да покаже колко несправедлива е институционализираната религията. Папата на римокатолиците имал първи братовчед — нещо като Броукмайкъловци, само че имената им са различни — с който си приличали като две капки вода. Всъщност, били еднакви като еднолични близнаци, само че братовчедът на папата си пуснал брада, за да скрие приликата.