Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

— Майка му стара, момко, не си го обмислил добре. Може да си адвокат, но както каза, не си войник. Истинският командир не гали противника — тегли му ножа, без много да мисли. Никой няма да ме остави да си живея живота. Ще ме натикат в някой ядрен силоз, както каза. За да ми запушат устата.

Девъро въздъхна дълбоко:

— Мисля, че ще мога да уредя достатъчно гаранции за всички заинтересовани страни. След като направиш всичко, което се иска от теб тук. Пълни признания, публично извинение и тям подобни.

— Мамка му мръсна!

— Монголия, генерале…

Хоукинс стисна здраво пурата между зъбите. „Май ще се навие“ — помисли си Девъро.

— Какво ще рече „гаранции“?

— Първото, което сега ми идва на ум, е, да речем, едно писъмце до министъра на отбраната, придружено с магнетофонен запис на твоя глас. В писмото и в записа ще заявиш, че в моменти на пълно умствено прояснение осъзнаваш колко си болен и така нататък, и така нататък.

Хоукинс го гледаше като гръмнат:

— Не си добре!

— Само ако знаеш колко силози има в двете Дакоти.

— Господи!

— Не е толкова трагично, колкото изглежда. Писмото и записът ще бъдат погребани в Пентагона. Ще ги използват, само ако решиш да мътиш мозъците на общественото мнение. Ще ти ги върнат, да речем, след пет години. Какво ще кажеш?

Хоукинс се бръкна за кибрит. Драсна клечка и лицето му се скри зад облак гъст дим. Но гласът му се чу ясно:

— Но покрай тукашната история не желая да се говори, че съм превъртял. Не искам да ме изкарват чалнат.

— Ама, разбира се. Няма такова нещо. Ще кажат, че е просто преумора — Девъро кръстосваше насам-натам из тясната килия, както често правеше в съдебните зали, излагайки мотивите на адвокатската защита. — Пийнал си малко повечко, може би; това поражда съчувствие, дори симпатия, когато клиентът има по-особен характер. Китайците ще искат да извъртят нещата на идеология, но мисля, че ще успея да ги поукротя. Прозрял си много неща. Били са благосклонни, дори мили с теб. Режимът на народната република е готин. И снизходителен. Но преди не си го осъзнавал. И сега наистина съжаляваш за всички хули, които се изрекъл срещу него през последните двайсет и пет години.

— Майчице! Кръв ми капе от сърцето! — неизвестно как Хоукинс съумяваше да крещи и едновременно с това да дъвче пурата. Извади я от устата си и със сломен глас добави: — Знам, знам… Силозите или Монголия — все е същото. Господи!

Девъро го гледаше с болка. Приближи се до него и му заговори със съчувствие:

— Здраво те притиснаха, генерале. Знам го най-добре. Прочетох досието ти и съм съгласен може би с една нищожна част от това, за което се бориш; мисля, че си голям перко. Но съм абсолютно убеден, че не си машинатор. И че с теб шега не бива. Помниш ли какво си казал на момичетата? Всеки разполага сам със себе си. Това ми говори много. Така че, нека ти помогна. Аз не съм войник, но съм адски способен адвокат.

Хоукинс му обърна гръб. „Не иска да видя объркването му“ — реши Сам.

Когато проговори, в думите му имаше толкова безсилие, че човек можеше да се разплаче:

— Не знам защо се тревожа толкова какво ще кажат за мен или защо ме е страх от силозите и от Монголия. По дяволите, момко, имам повече от трийсет години служба в армията. Ако сваля униформата (независимо какво ще намъкна вместо нея), все едно, че съм гол като сокол. Извън армията , не зная нищо друго, не мога да правя нищо друго. Никога не съм се занимавал с техника, освен във Второ главно. Не знам какво са това „преговори“. Мога само да чукам и да ловя мошеници. Погледни докладите ми от Индокитай и ще видиш: прекарвал съм и КГБ, и ЦРУ, и Северновиетнамската армия, та дори и продажниците от генералния щаб в Сайгон. Но това е друго. Мога да командвам хора, но винаги ми даваха най-големите главорези, отрепките. В цивилизацията такива като тях няма да ги пуснат дори на улицата. Винаги съм се държал добре с тях. Умеех да работя с тия гадни копелета; знаех им кътните зъби. Но вън от армията не ме бива за нищо.

— Такива приказки не подхождат на човек, който е казал, че всеки сам разполага със себе си. Можеш много повече.

Хоукинс се обърна с лице към Сам. Заговори бавно, някак отнесено:

— Глупости, момко. Знаеш ли какво? Способен съм само да бъда престъпник. Но и такъв май няма да стана, защото не съм алчен за пари.

— Търсиш предизвикателства. Така правят талантливите хора. Парите са само средство; обикновено предизвикателството е в количеството, в това, което представляват, а не какво можеш да купиш с тях.