Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

Вътрешността на килията се виждаше ясно през огледалното стъкло, вградено в тежката метална врата. Имаше обикновено легло, писалище, скрито осветление на тавана, подвижна лампа на писалището, нощна лампа до леглото и килим на пода. На стената вдясно отворена врата водеше към малка баня, а вляво имаше закачалка за дрехи. Помещението не бе по-голямо от три на четири метра, но бе снабдено с всичко необходимо, дори повече отколкото Сам бе виждал другаде.

Липсваше само Макензи Хоукинс.

— Виждате колко сме грижовни — рече Лин Шу, — добре сме настанили генерала, нали?

— Много съм впечатлен — отговори Девъро. — Но не виждам самия генерал.

— А-а, вътре е — китаецът се усмихна спокойно.

— Прави ни разни номера. Като чуе стъпки, се скрива отстрани на вратата. На два пъти пазачите се хванаха и влизаха да видят какво става. За щастие бяха няколко души и успяваха да го надвият. Сега вече всички смени са предупредени. Подават му храната през едно прозорче.

— Значи не се предава… — засмя се Сам. — Голяма работа е.

— И то не една — добави Лин Шу със загадъчен израз, застана в очертан пред стъклото кръг на пода и натисна един червен бутон. — Генерал Хоукинс? Моля ви, покажете се. Аз съм Лин Шу, вашият добър и благосклонен приятел. Зная, че сте отстрани до вратата, генерале.

— Да ти го начукам в гъза, жмичка такава!

Лин Шу веднага отпусна бутона и се обърна към Девъро:

— Отвреме-навреме го прихващат и забравя добрия тон.

Китаецът се върна до разговорната система и пак натисна бутона:

— Моля ви, генерале, с мен е ваш сънародник. Представител на вашето правителство. От въоръжените ви сили…

— Провери й чантичката! Бръкни под полата й! Червилото й може да е бомба! — изкрещя отвътре невидимият генерал.

Лин Шу изглеждаше объркан. Сам го помести леко от вратата, натисна бутона и изрева в микрофона:

— Стига с тия номера, вирипишко смотан! Покажи рунтавия задник, дето Господ ти е дал за лице или отварям прозореца и пускам вътре гърмящото червило! Ще ти спукам задника , скапаняк такъв!… Между другото, имаш много здраве от Реджайна Грийнбърг.

Внушителната глава на Макензи Хоукинс бавно се показа пред огледалното стъкло. Изглеждаше адски объркан. Половин пура стърчеше между зъбите му, а кръвясалите очи гледаха с невярващо любопитство.

— Какво е това? Какво му казахте? — Лин Шу бе отворил уста от учудване.

— Това е строго секретна военна парола — отвърна Девъро. — Използваме я само в критични моменти.

— Няма да любопитствам повече; уважавам военната тайна. Ако натиснете ръчката отстрани на стъклото, генерал Хоукинс ще ви види. Ако желаете, ще ви пусна вътре. Аз обаче предпочитам да остана тук.

Сам завъртя ръчката; чу се изщракване. Огромното, разкривено лице изведнъж се сгърчи в отвратена физиономия. Сам имаше чувството, че Хоукинс гледа нещо много гадно и нищожно: гледаше военното недоразумение Девъро.

Сам кимна на Лин Шу. Китаецът се пресегна с две ръце и отключи вратата. Тя тежко се открехна и Сам влезе в килията.

И огромен юмрук се стовари като гръм право в лявото му око. Стаята, светът, галактиката се завъртяха в миг и се разпаднаха на стотици хиляди ослепително бели петна.

Сам почувства първо влажната кърпа върху лицето си и чак след това болката в главата, особено в окото, и това му се стори странно. Вдигна ръка, махна кърпата и премигна. Най-напред съзря бял таван. Светлината в центъра бодеше очите му, особено лявото. Осъзна, че е на легло, претърколи се настрани и всичко си дойде на мястото.

Хоукинс седеше пред писалището, върху което бяха разпръснати документи и снимки. Генералът бе награбил няколко листа и шареше с поглед по тях.

Не бе необходимо да мърда болната си глава; ясно бе, че куфарчето му лежеше отворено някъде в краката на генерала. За всеки случай обаче си направи труда да се увери. Куфарчето бе отворено и лежеше на пода с дъното нагоре. Празно. Съдържанието му бе пред генерала.

Сам предупредително се изкашля. За друго не можа да се сети. Хоукинс се обърна; изразът на лицето му не предвещаваше нищо добро. Липсваше свойската приветливост, характерна за братя по оръжие.

— Доста сте се поизпотили, а, посерковци такива?

С големи усилия Девъро смъкна крака от леглото и докосна с ръка лявото си око. Съвсем предпазливо, защото почти не виждаше с него.

— Може да съм лайнар, генерале, но не съм нищожество, което се надявам някой ден да ти докажа. Боже, как ме боли.