Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

— Ти искаш да докажеш нещо си — Хоукинс посочи към книжата и се ухили цинично, — на мен ? След това, което знаеш ? Не ти липсва чувство за хумор, момче. Слушай какво ти говоря.

— Говориш като допотопно животно, каквото си всъщност — измънка Сам и се изправи. Това движение се оказа адски трудно. — Хареса ли ти това, което прочете там?

— Някакво гадно досие! Да не би да искат пак да правят филм за мен?

— Да, Студио Левънуърт. Ще промиват филмите в затворническата пералня. Голям бунак си — Девъро посочи чаршафа, който покриваше огледалното стъкло на вратата. — Това за хитро ли го смяташ?

— Не много, но върши работа. Обърква ги. Източният мозък има две много характерни слабости: склонност към объркване и смут — Хоукинс го гледаше спокойно.

Сам се стресна от това, което чу. Не знаеше защо — от самите думи ли или от проникновения тон, с който бяха изречени. Каквото и да бе, не очакваше такава реакция.

— Исках да кажа, че стаята се подслушва. Цялата е в микрофони, разбираш ли? Само натискат един червен бутон и чуват всичко, което си говорим.

— Грешиш, боецо — отговори генералът и стана от стола. — Ако изобщо си войник, а не някой пикльо. Я, ела насам.

Хоукинс отиде до чаршафа и повдигна първо единия му край, после другия. Отдолу се показаха две почти незабележими дупчици в стената. Виждаха се, защото в тях бе натъпкана мокра тоалетна хартия. Хоукинс пусна чаршафа и посочи още шест такива отвора по стените, всичките запушени по същия начин.

— Мамка и и килия, проверил съм я цялата педя по педя. Запуших всички микрофони. До един. Знаеш ли колко са хитри тия маймуни? Бяха ми поставили един точно над възглавницата, да не пропуснат нещо, ако заговоря насън. Него най-трудно го открих.

Сам поклати глава в знак на одобрение. Изведнъж се сети за нещо много очевидно:

— Щом си ги запушил всичките, всеки момент ще нахълтат и ще ни преместят. Не мислиш ли?

— Не се коркай толкова. Електронното подслушване в затворени помещения се осъществява с жици, които водят към едно централно устройство. Най-напред ще помислят, че някъде има късо съединение. Докато търсят къде е, ще мине цял час. Това ще ги обърка. После и да се сетят, че няма късо, ами съм запушил микрофоните, ще се смутят. Объркване и смут; характерните слабости. Още час ще се чудят къде да ни преместят, така че да не допуснат грешка. Значи имаме на разположение два часа. Няма да е лошо през това време да ми обясниш някои неща.

Девъро имаше чувството, че няма да е лошо да може да му обясни някои неща. Хоукинс бе страхотен професионалист и Сам не желаеше сблъсък с него. Преди всичко не физически, а както подозираше от известно време, и интелектуален.

— Да ти разкажа нещо за Реджайна Грийнбърг, а?

— Прочетох бележките ти. Пишеш много грозно.

— Аз съм адвокат, всички адвокати имат грозен почерк. Иначе не могат да си вземат държавния изпит. Освен това не смятах да ги давам за преписване на машина.

— Дано да е така — рече Хоукинс. — Имаш и мръсно подсъзнание.

— Ти пък имаш страхотен вкус.

— Бившите си съпруги не обсъждам с никого.

— Те обаче са много словоохотливи, щом стане дума за теб .

— Познавам момичетата. Не са ти казали нищо, което би могъл да използваш срещу мен. Не са такива. Това, дето са ти казали, не ме интересува.

— Това да не би да е проява на висок морал?

— Доколкото съм способен на подобно нещо. Все пак не съм пълна отрепка, момко — Хоукинс посочи към бюрото. — Хайде сега, започвай с обясненията по тия писания.

— Какво има да обяснявам? Нали ги прочете? Трябва ли да ти разтълкувам, че те представляват типичен случай на персона нон грата , от една страна, и огромна неприятност, от друга. Ако се налага, то току-що го направих — Девъро докосна раненото си око. Ужасно го болеше, чак приседна на леглото.

— Тия глупости за Индокитай — изръмжа Хоукинс и грабна от бюрото купчина листове, — така са написани, сякаш съм работил за жълтите маймуни!

— Е, не чак дотолкова. Просто се поставят под съмнение някои твои методи на работа…

— Та това е същото , момко! — прекъсна го генералът. — Или съм работил за тях, или съм бил двоен агент, или съм прибрал половината мръсни пари на Югоизточна Азия в джоба си! Или съм бил толкова прост , че да не разбера изобщо какво съм правил!

— Ааа — изпя Сам високо. — „Най-после започваме да схващаме“ — каза Алис на Петела Робин. Военен, ама истински военен, награден с два почетни медала от Конгреса, трудно може да бъде набеден като предател. Но битките, шумотевицата, подмолните действия, отвличанията, мъченията и примитивните средства за оцеляване — всичко това на куп без съмнение ще запрати въпросният герой право в Страната на смеха. Много жалко, но човешката психика не може да поеме повече от това.