Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

По-големите автомобили не можеха дори да обърнат и да се върнат. А на заден ход трябваше да се кара повече от миля през безброй дупки и остри завои. Другата възможност бе да се мине през ливадите покрай пътя, но из тях имаше големи камъни, баирчета и долчинки и дори каменни основи на стени, строени в древността. Законът забраняваше да се кара през полета, но това тук бе достатъчно опасно, за да помисли изобщо някой да влезе в него.

Подобни мисли се рееха в главата на капитан Ноар, който лежеше неподвижно в храстите под равнището на пътя след бариерата. Черното му лице под маската бе здравата напудрено. Вече дочуваше ръмженето на приближаващите мотоциклети.

Всичко бе готово.

Настъпи моментът за операцията.

Мястото беше избрано идеално. Наоколо имаше само дървета, поля и хълмове. Генералът си знаеше работата. Отвличането можеше да се извърши на това пусто място дори без да се отклонява движението, но поради ред причини отбивката се оказваше най-важната част от операция „Нулева зона“. Колите можеха да обърнат назад, но сложните маневри за това нямаше да са по вкуса на шофьорите и те щяха да предпочетат да заобиколят по горския път.

Ако евентуално решаха нещо друго, капитан Ноар щеше да свирне с високочестотната свирка в ръката му. Този сигнал означаваше, че Първа фаза с позиции от Едно до Три на план А се отменя и автоматично в действие влиза план Б, фаза Двойна нула, позиции от Сто и едно до Сто и десет. Което означаваше отвличането да бъде извършено по-надолу по Виа Апиа Антика.

На завоя като огромен диамант, отразяващ италианското слънце, проблясна синият шлем с бял кръст отпред. Носеше го първият униформен моторист от кортежа, който караше по-напред от другите. Отцеплението, както му викаше генералът. Караше с умерена скорост, по-бързо по този разбит път не можеше.

Мотористът забеляза голямата, съвсем автентична табела и спря малко преди нея. Капитан Ноар притаи дъх. Униформеният слезе от машината, изтупа прахта от ботушите си и се приближи още няколко крачки. Гледаше учудено бариерата, надникна зад нея да види дали се работи по пътя. Накрая изръмжа нещо.

Обърна се и вдигна ръце. Първият автомобил бе на около стотина метра преди бариерата.

Отцеплението се върна при мотора си, качи се, завъртя кормилото, върна се до първата лимузина и започна енергично да обяснява на хората вътре какво е положението.

Задната врата се отвори и от нея излезе свещеник в черно расо. Заедно с моториста отидоха пешком до бариерата, като оглеждаха пътя надолу по хълма, по който бе отклонено движението.

Набързо размениха няколко фрази, които капитан Ноар не можа да чуе. Ръкомаханията им показваха, че не могат да решат какво да правят. Свещеникът запретна с две ръце дългите поли на расото си и изприпка покрай първата кола до папската лимузина.

Капитан Ноар не можеше да види добре какво става, но вятърът довя напрегнатите гласове, които разговаряха още по-оживено. Преглътна слюнката в устата си и стисна свирката в ръка.

След малко с облекчение дочу смях. Свещеникът се върна при първия автомобил, кимна с глава на моториста да кара по отбивката и се шмугна в колата.

Генералът добре познаваше врага, който току-що взе рисковано решение.

Кортежът пое вляво след моториста. Шофьорите караха много бавно, като внимателно избягваха неравностите. Когато двата мотора, движещи се отзад, се скриха зад първия завой, капитан Ноар изскочи от храстите, изтича до бариерата, извъртя я така, че да затвори отбивката и отлепи надписа, под който имаше друг:

„Успя бе! Разказа им играта! Избяга от Махенфелд и сега пътуваше за Рим. И ако всичко вървеше по план, нямаше да открият бягството му чак до сутринта! Но тогава вече ще е твърде късно! Ястреба ще е тръгнал за «Нулевата зона».“

Нямаше как да разберат, че се е чупил. Освен ако не разбият вратата на стаята му, което едва ли ще стане, като се имат предвид обстоятелствата. Ан не разговаряше с него, беше се заключила в стаята си в южното крило. Така я разсърди в един спор, че виковете й се чуваха чак на Матерхорн, а от псувните й можеше да се изчерви и дърт докер. Сигурно ги беше научила от пандизчийското си семейство.

Рудолф и Безименния не искаха изобщо да си имат работа с него. Да не говорим пък за пряк контакт. След скарването с Ан той се оплака пред двамата си пазачи от внезапни, остри болки в слабините. Превиваше се одве и пъшкаше като пред умирачка.