Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

Сам си припомни хотел „Савоя“ и Ан, настанила се удобно в леглото с книгата „Жените на Хенри Осми“ . И после — думите, които изрече в антрето, преди да се облече. Те означаваха много за нея. Девъро вдигна очи към Ястреба и ги повтори тихо:

— Не променяй много външността, за да не промениш и вътрешността — ти си й го казал, така ли?

Макензи изглеждаше смутен. Явно не бе забравил нищо.

— Много ядове си имаше тя. Както ти казах, душата й бе много нежна, ама тя не знаеше. Да ме убие Господ, но аз я открих. Всеки на мое място щеше да го стори.

— Какви са й проблемите със закона?

— Тоя келнер, съпругът й, да го шибат анадолците. От шест години се влачи с него, помогна му да израсне от плажен вирипишко до собственик на ресторанти. Тя ги построи тези ресторанти. И толкова се гордее с тях! Пък и харесва сегашния си живот. Обича да гледа морето, лодките, красивите хора по крайбрежната улица. Сега живее сносно и най-важното — сама го постигна .

— Добре де, карай по-накратко.

— Оня пръдльо иска да я разкара. Хванал ри е друго гадже и не иска нищо от Ани. Само тих развод и — чупката!

— А тя не иска развод, така ли?

— Как ще иска бе? Нали ще загуби ресторантите? Въпросът е принципен, Сам. Те са всичко за нея.

— Не може да й ги вземе ей така. Има си закон за уреждане на имуществените спорове, а в Калифорния той е най-непоклатимият.

— Досущ като него. Отишъл в Детройт и изровил полицейското й досие.

Сам помълча известно време.

— Е, това вече е сериозен проблем.

— Ще поработиш по него, нали?

— Не може да се направи много. Това е остра конфронтация, не може да се действа с хитрост. Трябва да намерим контраобвинения — Девъро щракна с пръсти, адвокатската му находчивост явно откри блестящо решение. — Виж какво. Пусни ме оттук и отлитам директно за Калифорния! Ще наема един от най-добрите частни детективи в Ел Ей 42 42 Лос Анджелис — Бел.ред. — като в кримките — и ще го сбараме тоя курльо.

— Добре си го намислил, приятелю — похвали го Ястреба и чак зацъка с език. — Харесва ми тази твоя агресивност. Гледай да я запазиш още известно време. Да речем месец-два.

— Ама защо не сега ? Мога да…

— Опасявам се, че няма да можеш. Просто въпросът не подлежи на обсъждане. Засега трябва да останеш тук. Но през това време поговори с Ани. Проучи фактите по-подробно. Лилиан също може да помогне, много я бива за тия работи.

С тези думи Макензи се освободи от дълга си и го превърна в авоар. Така хората, натоварени да пазят Сам, се увеличиха с още двама. Рудолф и Безименния лесно можеше да ги преметне, но бившите госпожи Хоукинс бяха друго нещо.

Но само няколко часа след пристигането им Сам разбра, че Лилиан няма да има много време за него. С обичайната си енергичност тя се развихри из къщата, вземайки под свое командване двама души от обслужващия персонал. Работа закипя още на сутринта, веднага щом бойният отряд потегли на маневри.

Горе. В стаите на последния етаж.

Започна едно чукане и стържене на триони. Мебели се качваха и сваляха по дългите вити стълби, по-големите се спускаха и вдигаха с въжен механизъм отвън. По каменните саксии на терасите се насадиха цветя, декоративни храсти и малки дървета. Толкова можа да види отвън, тъй като не му разрешаваха да се качва от третия етаж нагоре. Всеки ден Лилиан и двамата и помощници мъкнеха нагоре четки, бои и дървени плоскости за облицоване на стени. Сам вече не можеше да се прави на учтиво разсеян и я попита какво прави.

— Малък ремонт, нищо особено.

Накрая пристигнаха няколко варела с трошени камъни и чист чакъл, две-три мраморни пейки и (ако не се лъжеше, пък нали е от Бостън, там ги знаят тия работи) малък молитвен олтар — също от мрамор.

Чак тогава Девъро се сети с каква задача е натоварена Лилиан. От последния етаж на Шато Махенфелд трябваше да направи папска резиденция! С апартаментите му, с градините, че и с олтар !

Мили Боже! Папска резиденция!

Ан обаче прекарваше повечето време с него. Тъй като Хоукинс сметна за неуместно двете да се хранят в офицерската столова (за да не разсейват бойците преди битката), сервираха им храната в стаята на Девъро и докато те бяха там, Сам се гушеше под одеялото на леглото. Но Лилиан рядко се появяваше, почти през цялото време беше горе — да ремонтира и подрежда.

Така обстоятелствата сближиха Сам и Ан. И то изцяло платонически, за тяхна обща изненада. В интерес на истината Сам не пожела да се възползва от случая, пък и тя не показа желание за физическа близост. Сякаш и двамата разбираха лудостта, която ги заобикаляше и не искаха да ангажират другия с истински чувства. Колкото повече разговаряше с нея, толкова по-ясно му ставаше на Сам какво имаше предвид Макензи, когато му говореше за нея. Тя бе най-изключителният човек, когото познаваше. Докато останалите жени на Хоукинс бяха стигнали някакъв връх и знаеха стойността си, тя не се задоволяваше с постигнатото. Около нея витаеше някакво необяснимо усещане за целенасоченост, което сякаш крещеше така, че целият свят да чуе колко много може да се развие тя, колко много опит може да натрупа. Но от всичко това на човек хич не му ставаше тъжно.