Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

Лилиан щеше да се погрижи за прехвърлянето им. Можеше да използва за тази работа двамата, които помагаха в ремонта и обзавеждането на папските покои. Откарват колите на позицията и изчезват заедно с Лилиан. Разбира се, че за тази работа Мак ще им плати отгоре.

Щом се върнат от операцията и папата бъде настанен невредим на горния етаж в Махенфелд, щеше да освободи Рудолф и оня — как му беше името? Готвачът трябваше да остане. Дори и да разбере за кого готви, нямаше нищо страшно. Готвачът бе френски хугенот, издирван от полициите на шестнайсет държави.

Оставаше Ан. Е, и Сам.

Със Сам щеше да се справи. Нямаше проблем с него. Обаче Ани го тревожеше. Какво целеше? Защо не си тръгваше? Защо използва собствената му клетва срещу него?

— Ти ни обеща тържествено, че ако някоя от нас дойде при теб с молба за помощ, няма да ни откажеш. Че няма да позволиш да се отнасят несправедливо с нас. Ето ме сега — тук съм, нужна ми е помощ, извършена е несправедливост. Няма къде другаде да отида. Моля те, нека да остана тук.

Ами какво да се прави? Един генерал трябваше да държи на думата си.

Но защо ? Да не би Сам?

А стига бе!

И така, щеше да умре в Гандолфо.

„Има къде-къде по-лоши места“ — мислеше си Джовани Бомбалини и зяпаше през прозореца на кабинета си. Преди половин век можеше да се надява само на гробище на Златния бряг с опело на смесица от латински и куа и безброй мухи, кръжащи около главата му. Гандолфо без съмнение бе за предпочитане.

Там щеше да работи и по-спокойно. Да използва оставащите му седмици, за да оправи личните си работи, които не бяха много, и да направи всичко възможно, за да укрепи необратимостта на започнатите от него промени в църквата. Щеше да вземе със себе си неколкостотин анализа от най-мощните епархии в света и щеше да подпише безброй нови повишения в длъжност. Назначенията щяха да дадат предимство на младия, напорист дух. Който често нямаше нищо общо с младостта.

Трябваше да има балансиран подход, не трябваше да забравя, че не може да обиди старата гвардия, пък и не биваше. Старите бойни коне бяха минали през църковни битки, за които повечето от тези, дето крещяха за реформи, дори не знаеха. Как да промениш философията на цял един живот? Но добрите стари бойни коне знаеха кога да отстъпят встрани и да си пасат в ливадата, готови да дадат безстрастен съвет, когато потрябва. Другите — такива като Игнацио Кварце — трябваше да се понастъпят.

Папа Франческо реши да изложи тези свои виждания и препоръки в нещо като дисертация за последна почит, която да бъде прочетена пред курията 43 43 Папският двор — Бел.ред. след смъртта му и след това съдържанието й да стане обществено достояние. Тази идея можеше да се стори на някои малко нагла, но ако Бог не желаеше тя да се осъществи, можеше да го призове при себе си винаги, когато си поиска.

Започна вече да пише дисертацията, като диктуваше на младия си чернокож помощник. А до всички служби във Ватикана разпрати меморандум, с който назначаваше младия свещеник за изпълнител на неговите функции, в случай че бъде призован в прегръдките Христови.

Разказаха му как Игнацио Кварце повръщал цял час, след като прочел меморандума. Носните му кухини сигурно са заприличали на валдхорни.

— Ваше Светейшество? — през вратата на спалнята излезе младият чернокож свещеник с куфар в ръка. — Не мога да открия миниатюрната шахматна дъска. Няма я в чекмеджето при телефона.

Джовани помисли известно време, после се прокашля през смях:

— Май я забравих в банята, отче. Откакто монсеньор О’Гилигън реши проблемите си със смяната на вярата, като разяснил на желаещите какво представлява самобичуването, ходовете му станаха много хитри. Нужна е голяма концентрация.

— Да, сър — свещеникът се усмихна и остави куфара. Ще я сложа в пътната чанта.

— Привършваме ли вече със стягането на багажа? Всъщност, защо „ние“, като ти свърши цялата работа?

— Почти, свети отче. Лекарствата ви са в моето куфарче.

— Няма да е лошо да вземем и малко хубаво бренди.

— Погрижих се и за това, Ваше Светейшество.

— Добре, че Бог ми прати теб, синко.

Голямата метална табела бе закрепена здраво по средата на дървената бариера, преграждаща изцяло тесния път.

Изглеждаше съвсем официална, абсолютно истинска — до последния малък светлоотражател и емблемата на градската управа на Рим. Съвсем официално тя отклоняваше движението от Виа Апиа Антика по заобиколен път през гората, малко по-надолу по хълма. В този участък пътят бе най-тесен и шофьорите нямаха друга възможност, освен да свърнат по отклонението, освен ако не бяха с най-малкия от всички фиати. Отклонението не можеше да избегне дори фиатът, който Ястреба докара от гаража до полицейското управление и който сега лежеше преобърнат в подножието на хълма.